— Боже господи! — възкликна тя.
Пред нея, там, където трябваше да бъде къщата на семейство Джонсън, се простираше огромно поле. Забеляза десетина чернокожи в работно облекло и сламени шапки. Бяха навели гърбове и копаеха. На север, зад добре подредената градина, се издигаха странни постройки и множество дървени бараки. Пет-шест чернокожи деца тичаха около тях и играеха с едно куче. В далечината, където трябваше да бъде улица „Поплар“, се виждаше файтон, теглен от един кон. Пълзеше по тесния път, постлан с дъски.
— Света Богородице! — извика Миси. — Умряла съм и съм се преселила в Тара!
Мелиса се събуди от силна болка в главата. Смътно си спомни, че беше изпаднала в истерия. Двама мъже я държаха, докато докторът я беше пробол с огромна игла. Това беше последното нещо, което си спомняше, преди да потъне в забрава. Чувстваше се все още замаяна.
Скочи на крака. Огледа се и отново забеляза странните мебели с ъгловата форма. Чудноватата черна кутия отново я гледаше.
Къде, за бога, беше попаднала? И кои бяха тези хора, които настоятелно твърдяха, че са нейното семейство и годеник? Годеникът й харесваше, но тя нямаше представа какво ставаше тук.
Колебливо се насочи към балконската врата, отвори я и излезе на терасата.
— Боже господи! — възкликна тя.
Памуковата плантация на семейство Монтгомъри беше изчезнала. На нейно място стояха огромни, фантастични къщи. Имаше и метални чудовища, приличащи на ужасната бърза помощ. Малки деца, облечени в странни дрехи, тичаха по затревени дворове. По-нататък зловещи черни жици бяха опънати през небето върху огромни стълбове.
Мелиса се отвърна от непознатата гледка с вик на ужас и влезе в стаята. Мозъкът й пулсираше. Явно беше умряла при падането и беше се пренесла в друг свят. Но как би могло да се случи това, след като беше в същата къща?
Спря до масата. Взе в ръце странен предмет — малък, черен и гладък. Приличаше на полирано късче дърво. Върху него бяха разпръснати разноцветни копчета с надписи върху тях: сила, канал, стоп, ТВ, видео, грамофон. Остави го бързо, сякаш щеше да я опари. Взе друга измишльотина — скоба от дърво, към която бяха прикрепени бели листи върху сребърен пръстен. На първия пишеше 29 февруари 1992 година.
— 1992 година? — извика Мелиса.
Откъсна листа и недоумяващо се взря в следващия, на който пишеше 1 март 1992 година. Свлече се на земята, загубила съзнание.
Миси нахълта в стаята като обезумяла. Къде, по дяволите, беше тя? В кое време живееше? Нищо не беше там, където трябваше да бъде, включително и тя самата. Никога не се беше страхувала от нищо, а сега буквално трепереше пред мисълта, че ще се наложи да излезе от тази къща. Какви ли ужасии я очакваха? Дали пък не беше си загубила ума? Или беше навлязла в извънземното.
Тогава съзря вестника върху масата. Повдигна го и панически зачете на глас: „Мемфис дейли април, 29 февруари 1852 година“.
— 1852 година! — извика тя. — Започна да отваря чекмеджетата. Плачеше и ровеше из старомодното бельо и бродираните кърпички. После се втурна към леглото. Дръпна калъфката на възглавницата, захвърли я през главата си и започна яростно да скубе гъшата перушина.
Мелиса връхлетя в салона, размахвайки дистанционното управление срещу Хауард и Шарлот.
— Един мъж в черната кутия гледаше как се обличам — истерично заяви тя. — Трябва да се качите горе и да застреляте нахалника, татко! — пъхна дистанционното в ръката на Хауард. — Вземете това с вас. То беше причината да се появи той. Предполагам, че трябва да се стопира, канализира или… но не знам кое копче да натисна.
С тези думи Мелиса падна на дивана и заплака неутешимо. Шарлот я прегърна нежно.
— О, мила — тя потупваше момичето по гърба и гледаше към Хауард. — Мисля, че ще бъде най-добре да повикаме доктора отново.
— Нощно гърне! — изрече Миси бързо срещу черния предмет, които чак сега забеляза.
Глава 7
— Смятам, че трябва да отложим сватбата — каза Хауард.
— Разбира се. Как може да искаме момичето да се омъжва за човек, когото не познава? — попита Шарлот.
— О, мисля, че не е толкова страшно това, че не ме познава — отбеляза Джеф.
— Странна работа! — промълви Агнес.
По-късно този следобед Хауард, Шарлот, доктор Карнес, леля Агнес и Джеф разговаряха в салона, докато пиеха кафе, и се опитваха да си обяснят какво се беше случило с тяхната Миси. Докторът току-що я беше прегледал, а Джеф беше откарал майка си вкъщи и беше се върнал.
— Тя не познава никого от нас — продължи Шарлот. — Дори ме помоли много учтиво да я наричам Мелиса.