И двамата знаеха, че думите й са верни, затова Джордж ги остави без коментар. Вместо това той каза:
— Миси, не може да очакваш машините, които работят по двадесет и четири часа седем дни в седмицата, да не се повреждат.
Тя махна с ръка.
— Знам.
— Ще изпратим поръчката, дори ако трябва да лъсна последните няколко лагера със собствените си зъби. Слушай, трябва да се приготвяш за сватба. Защо просто не си отидеш вкъщи?
На устните й се появи крива усмивка.
— Така ужасно ме боли главата. Сякаш цялата съм само една болка.
— Като че ли атаката е в сърдечната област…
Тя се взря в него и направи жест с пръст, сякаш го застрелва с пистолет. Прехапа устни.
— Между другото, сигурен ли си, че ще се справиш без мен, докато съм на Карибите?
— Говорили сме за това хиляди пъти. Независимо от това, дали ти ми вярваш или не, без теб е може би по-добре. Сега просто си върви вкъщи омъжи се за онзи добър младеж и бъди щастлива — Джордж добави с малко тъга: — Дано да съумееш да бъдеш щастлива, Миси!
Тя прокара пръсти през косата си.
— Знам. Това би направило живота на всички ни по-лесен — като го гледаше как тръгва да излиза от стаята, добави с необичайна нерешителност: — Ще те видя утре на сватбеното тържество, нали?
Той се усмихна.
— Разбира се, шефе. Не бих го изпуснал за нищо на света.
Минути по-късно, в мрачно настроение, Миси летеше по магистралата към семейната къща в източен Мемфис. Беше се преместила при родителите си, за да се подготви за предстоящата сватба. Миналия месец беше изтекъл договорът по наеманото от нея жилище. Двамата с Джеф планираха да живеят в неговия апартамент, докато си построят къща в града.
Преди да напусне офиса, беше наредила на секретарката си да изплати богато възнаграждение на Джордж Шмидт — третото за тази година. Усмихна се горчиво. Всеки път, когато изливаше гнева си върху своя талантлив управител, се опитваше да измоли прошка чрез щедър чек, в който включваше значителна част от капитала на компанията. Неумението да се владее й струваше скъпо, а Джордж ставаше богат. Без съмнение, той го заслужаваше, защото проявяваше търпение към нея. Защо трябваше да бъде такава кучка? Нейният терапевт се опитваше да разбере чувствата й. Помагаше й да си обясни защо толкова често страдаше от потискащ гняв и пасивна враждебност.
Състоянието й може би се дължеше на факта, че напоследък имаше постоянно усещане за болка. Тук никой нямаше нужда от нея. Чувстваше се изолирана от света, в който живееше. Приличаше на излишно късче, останало след нареждане на мозайка. Търпеливите й, дълго страдали родители не се нуждаеха от нея. Те сигурно предпочитаха по-покорна дъщеря, а тя беше като шило в торба.
Предприятието също не се нуждаеше от нея. Там се чувстваше като скърцащо, самотно винтче. Джордж Шмидт беше достатъчно способен, за да се справя и сам.
Най-потискащото беше, че и годеникът й, Джеф, също нямаше нужда от нея. Той беше мил, чувствителен и честолюбив мъж. Миси знаеше, че се жени за нея преди всичко по настояване на семействата. Целта беше да се обединят двете стари фамилии в Мемфис — собственици на преуспяващи компании: Заводът за сачмени лагери на Монроу и Заводът за стоманени тръби на Далтън. Това щеше да бъде голямо събитие за града, превърнал се във важен търговски център на Юга. Всичко изглеждаше естествено и неизбежно, въпреки че двамата си подхождаха както ябълковият сладкиш и футболът.
Миси трябваше да си признае, че Джеф просто не беше за нея. В приятелството им нямаше конфликти, защото той винаги се съгласяваше с нея. Разбира се, Миси не би желала мъж от друг тип. Своенравна и свободолюбива жена, тя не понасяше глупаците.
Беше се лепнала за Джеф, защото беше внимателен, съвършено различен от другите самовлюбени мъже, с които дружеше в миналото. Но Джеф беше прекалено уравновесен. Понякога тя изпитваше перверзен глад за скандал, за наистина долнопробна сцена — просто за прочистване на въздуха. Липсата на секс в техните отношения също я безпокоеше. Може би той щеше да направи нещо по този въпрос тази вечер…
С въздишка на вина тя запали друга цигара. Джеф беше добър човек, а тя наистина трябва да е самовлюбена и опърничава глупачка, за да мисли по такъв груб начин за него. Може би това беше просто предсватбена паника. Всичките й съмнения щяха да изчезнат, след като се оженят и заминат на сватбено пътешествие.
Тържеството щеше да се състои в нейната стара семейна къща. Миси и родителите й живееха в огромна, възстановена в гръцки стил, сграда, построена през 1840 година в плантация за памук, собственост на някакви далечни роднини на фамилия Монтгомъри. Майка й беше съхранила кутия със стари писма, принадлежали някога на нейна братовчедка от петдесетте години на деветнадесети век.