— Скъпа моя, как можеш да говориш такива неща пред детето? — смъмри я Джон.
— Дъщеря ни се нуждае от съпруг така, както ние се нуждаем от внуци — отсече Лавиния.
— Не е нужно да свеждаме нещата до това примитивно ниво — възрази Джон. — Помисли и за чувствата на бедното дете.
— Мелиса се омъжва за Фейбиан Фонтено — продължи неумолимо жената. — Сигурна съм, че чувствата й не са били накърнени досега — щипна бузата на Мелиса. — Какъв потаен дявол е той! Щастливка си ти!
Девойката едва потисна вика на ужас при тези думи на майка си. Джон се намръщи и поклати пръст срещу раздразнената си жена.
— Лавиния, няма да търпя повече арогантните ти приказки! Човек би си помислил, че ти самата си влюбена в този младеж.
— Какво арогантно казах?
— Лавиния Монтгомъри, ако не бях джентълмен, бих те ударил заради изневяра!
Докато родителите й говореха така, Мелиса стоеше нещастна до тях. Както винаги, се чувстваше неловко от техните груби шеги. Сякаш беше чужда в собствения си дом. Въпреки че родителите й се отнасяха добре с нея, винаги беше чувствала, че са малко разочаровани от своята дъщеря. Биха предпочели да е по-жизнерадостна. Що се отнасяше до утрешната сватба, Мелиса отдавна беше разбрала, че родителите й са по-щастливи, че Фейбиан Фонтено ще им става зет, отколкото тя, че ще й бъде съпруг.
— Той ще дойде на вечеря, нали мила? — прекъсна мислите й майка й.
— Какво каза? — стресна се Мелиса.
— Фейбиан. Ще дойде ли тази вечер? — повтори нетърпеливо Лавиния.
— Каза ми, че ще намине след вечеря. Иска да обсъдим сватбеното пътешествие — плахо отговори дъщерята.
— О, чудесно! — извика майката, като пляскаше с ръце.
— Престани, Лавиния! — нахока я съпругът й.
Мелиса остави родителите си и се заизкачва по стълбите. На втория етаж бързо свърна, към стаята си, влезе и затвори вратата. Обгърна с поглед мястото, където беше прекарала толкова щастливи часове с книгите и ръкоделията си. Тук се чувстваше добре дори и когато просто мечтаеше или се молеше. Слънчевите лъчи танцуваха върху персийския килим и искряха върху полираните мебели. Бляскавата жизненост на светлината сякаш й се подиграваше. Погледна кутиите с бельо, поставени до тоалетката, и внезапно избухна в сълзи.
Прекоси стаята, хвърли се на леглото и неутешимо се разрида. Колкото и да се опитваше да не се издаде пред родителите си, утрешната сватба с Фейбиан я ужасяваше. Ухажването му беше за нея адско мъчение. Опитала се беше да го хареса, да се влюби в него — просто не се получи.
Той се надсмиваше на нейната чувствителност и постоянно й се подиграваше. Опитите й да го омилостиви го вбесяваха още повече. Въпреки че не обичаше да си го признава, той й беше направо противен. Двамата нямаха нищо общо помежду си. Бракът им беше обречен…
На всичкото отгоре щеше да дойде тази вечер да говорят за сватбеното пътешествие. Тази мисъл я разтърси и хвърли в нови отчаяни ридания.
Мелиса страстно желаеше да избяга от съдбата си, но дълбоко религиозна и предана на семейните традиции, тя не можеше да разочарова родителите си, като се откаже от сватбата. Брачното споразумение беше подписано още при нейното раждане. Молеше се да събере сили и да преживее някак предстоящото събитие.
— Мелиса, дете мое, какво става с тебе?
На масата същата вечер нещастната девойка погледна извинително към майка си. Вече трети път разливаше чашата си с вода.
— Съжалявам, майко — смутена се извини, като се опитваше да помогне на Джоузеф да почисти.
— Овладей се, дъще! — скара се Лавиния. — Защо държим прислуга, ако не я караме да работи.
— Да, майко — Мелиса кротко отпусна ръцете си в скута и се усмихна притеснена на прислужника.
Баща й докосна леко устните си със салфетката и съчувствено погледна дъщеря си.
— Не бъди толкова сурова към момичето, Вини! Съвсем естествено е преди сватбата си човек да нервничи.
— Предсватбени притеснения! — изсумтя Лавиния. — Както се държи тази вечер, сигурно ще излее супника върху главата на Фейбиан през първата им брачна нощ.
Мелиса трепна при тази ужасяваща възможност.
Джон остави забележката на съпругата си без коментар. В този момент Илай, икономката, влезе в трапезарията и съобщи, че господин Фонтено е пристигнал.
В стаята влезе висок, тъмнокос, изключително представителен млад човек.