— Острата хладина на пролетта, ароматът на нектар във въздуха, каква романтика!
Миси изскърца със зъби.
— Мисля, че ти я помрачаваш, мой човек.
Той се засмя.
— Какви очарователни неща говориш!
— Фейбиан, ще бъдеш ли така добър да ме пуснеш да се прибера? Искам да остана сама.
— Но как бих могъл да спечеля твоето благоволение и да те победя, моя скъпа, ако те пусна? — възрази търпеливо той. С лекота повдигна протестиращата жена и я сложи на седалката. Погали голата й шия. — Не си сложила перлите? — смъмри я той.
Миси издаде звук, сякаш се задушава, и безуспешно се опита да се пребори с тръпките на желание, които я обхванаха от неговото докосване.
— Всичките тези подаръци…
— Не ти ли харесаха, любов моя? Ще ти изпратя други.
— Не ме предизвиквай! — предупреди го тя. — Нямам желание да бъда затрупана от цветя… копринени шалчета…
— О, да — намигна дяволски той. — Бих могъл винаги да използвам копринени шалове, за да те завързвам за леглото си, нали мила?
Миси издаде друг измъчен вик, докато той заобиколи колата и седна до нея. По дяволите, помисли си тя. Как майсторски я омагьосваше. Винаги си беше падала по магиите!
Въпреки това, когато той посегна за юздите, тя с ненужно перчене се нахвърли върху него:
— Знам какво се опитваш да направиш, Фейбиан Фонтено. Но няма да успееш. Чуваш ли ме? От цветята ме боли глава, а копринените шалчета не са по вкуса ми. Колкото до шоколада, от него само получавам бръчки по лицето и напълнявам!
По средата на речта й Фейбиан я притегли към себе си.
— Достатъчно, Миси!
— Не смей да ми казваш достатъчно, ти, голям…
— Не можеш да ми забраниш да те обичам — заяви той.
— Какво? — извика тя.
Решителният му поглед сякаш щеше да я изпепели.
— Може да вилнееш като ураган. Може да станеш дебела или лицето ти да се сбръчка… Но не можеш да ми забраниш да те обичам и да се опитвам да те направя своя съпруга!
— По дяволите, Фейбиан! — всичко, казано от нея до този момент, и се стори празно дърдорене.
— Защо просто не се предадеш? — продължи той с лека усмивка и се обърна да дръпне юздите. — Ще загубиш и ти го знаеш!
Тя натърти упорито:
— Няма! А ти няма да ме прелъстиш отново.
— О, така ли? Не е ли вярно, любов моя, че ти самата желаеш да те любя? Не можеш ли да почакаш поне да се отдалечим достатъчно от къщата?
Обидните думи на Фейбиан накараха Миси да замълчи засрамено.
Докато пътуваха надолу по сенчестия път, предишните страхове връхлетяха отново Миси. Дали наистина не беше захвърлена завинаги тук и обречена да прекара живота си с Фейбиан Фонтено? Дали вече не носеше неговото дете?
— Фейбиан, каква е твоята цел в живота? — попита тя.
Той я погледна изненадан.
— Цел?
— Какво би искал да постигнеш в живота? — забелязала циничната му усмивка, добави: — Освен онова…
Той помисли малко.
— Обичам да ловувам, да ловя риба, да флиртувам… — повдигна вежди. — Да съдя обезчестени девици.
Тя въздъхна раздразнено.
— Нямам предвид това. Ти ми говориш за своите забавления, а аз искам да знам какви са големите цели на кариерата ти.
— Кариера? Никога не съм чувал такава глупава дума.
— Защо? — попита тя.
— Защо ми е нужна някаква си цел, осъществяването, на която да изисква продължително време, когато следващата епидемия от жълта треска би могла да ни помете в отвъдното?
— Няма, ако се отървете от комарите — възрази тя.
— Комарите? — изсмя се той. — Какво общо имат тези малки гадинки със заразата?
Миси скръцна със зъби.
— Както вече казах на теб и на твоя смешен комитет по здравето, комарите причиняват жълтата треска.
— Това е абсурд! — подигра й се той.
— А ти си безнадежден случай.
— Безнадеждно влюбен — подразни я той. — С това мога да се съглася. Така бих искал да пожелаеш да се омъжиш за мен!
Тя скръсти ръце и го погледна мрачно.
— Отказвам да се омъжа за човек без цели!
— Забравила ли си, че отглеждам памук? — попита той.
Тя го погледна с досада.
— Твоите роби отглеждат памук, а ти стоиш отстрани. Така че памукът не се брои.
Той сви рамене и дръпна юздите.
Спря край една поляна в гората. Изглеждаше чудесна за пикник. Когато Миси слезе от каретата беше завладяна от упойващо смесващите се аромати на горски цветя. Наблизо поток лееше бистрата си вода. Звуците я успокоиха. Тя отиде да напълни канчетата, а Фейбиан разстла одеяло и занарежда храната.
Седнала на земята срещу Фейбиан, Миси поглъщаше вкусната храна. Фейбиан се усмихна на вълчия й апетит. От време на бреме слагаше в устата й горски ягоди. Допирът на пръстите му я караше да изтръпва.