Невинните слушатели се обърнаха ужасени. През задната врата връхлетя Джон Монтгомъри. Лицето му беше изкривено от гняв. Той внимателно си проправяше път през седналите роби. Беше се насочил към дъщеря си.
— Какво мислиш, че правиш, дъще? — попита с едва прикрит яд. Поразен, той местеше поглед от плакатите на робите и отново към Миси.
Тя се окопити и го погледна решително.
— Информирам тези хора за правата им!
— Какви права?
— Ти си лишил тези хора от правата им. Обяснявах им, че е крайно време да предявят своите искания — заяви тя.
Стиснал зъби, Джон се обърна към възрастния мъж.
— Исаак? — каза той с изненадваща благост. — Извинявам се на теб и останалите за необмислената постъпка на дъщеря ми. Може да си вървите.
Негрите станаха. Като клатеха глави и мърмореха, бързо излязоха навън, Джон се обърна към Дулси:
— Ти също може да тръгваш. Благодаря ти.
— Да, господине! — тя бързо остави плаката, който държеше, върху писалището и изтича навън.
Едва дочакал момичето да се отдалечи, Джон се обърна заканително към Миси.
— Млада госпожице, току-що станах свидетел на най-ужасното предателство. По дяволите, кога ще научиш къде ти е мястото?
— Не започвай с мястото ми, татко! — отряза го Миси, гледайки го с разочарование. — Между другото, достатъчно ясно осъзнах, че извърших голяма глупост.
— Така ли? — недоумяваше Джон, но бързо се съвзе и попита: — А разбираш ли, че си играеш безотговорно с живота на тези хора, като ги подтикваш към бунт?
— Да. А ти можеш ли честно да си признаеш, че не си играеш със съдбите им всеки ден?
Отстъпил назад, той изфуча:
— Добре, аз…
— Радвам се, че стигнахме до същността на проблема — тя скръсти ръце и продължи ядосана: — Да. Беше самонадеяност от моя страна да помисля, че робите могат сами да променят нещата. Истината е, че ти си ги направил безпомощни. Истинският злодей си ти!
— Сега пък станах и злодей! — изкрещя той и постави ръка на гърдите си. — Казвал съм ти, че се отнасям добре с робите…
— Кажи ми кой беше възрастният човек, който говореше с мен?
Искра на съжаление блесна в погледа на Джон.
— Защо? Това беше Исаак.
— Говореше толкова убедително — каза Миси. — Как е могъл да се образова така?
Джон въздъхна объркан.
— Всъщност Исаак и аз израснахме заедно. Двамата си играехме като деца. Възпитателят ни учеше да четем и пишем. След това, разбира се, нашите пътища се разделиха.
— Ти стана господар, а той — роб! — извика Миси. — Не виждаш ли колко несправедливо е това?
Джон пое дълбоко дъх.
— Хубаво е, че се опитваш да превърнеш тези хора в нещо, което те никога не са били, но…
— Вината е твоя, татко. Не трябва да ги държиш поробени.
— Защо това е толкова важно за теб? — изкрещя възбудено той. — Никога преди не те е било грижа…
— Сега съм съвършено различна — заяви тя. — И ти трябва да ме приемеш такава, каквато съм, дори и онази част, която не одобряваш!
Джон свали шапката си и прокара пръсти през оредялата си коса.
— Скъпа моя, робството е система за организация на труда в Юга…
— Това не я оправдава. Още повече… — гласът й се прекърши и тя довърши с усилие: — Не мога да бъда твоя дъщеря, ако продължаваш да държиш роби в плантацията.
— Какво? — изкрещя той. Лицето му беше посърнало. — Как би могла да престанеш да бъдеш моя дъщеря?
— Искам да кажа, татко, че или ще разрешиш този проблем… или ще изгориш! — пъхна един плакат в ръцете му и изхвърча от хангара.
Джон остана напълно смаян. Погледна надолу към плаката, прочете „Премахни робството днес!“… и преглътна на сухо.
Вече отвън, Миси спря под един дъб. Опря се на грапавата му кора, за да не падне. Цялата трепереше. Чувстваше, че всеки момент ще се разплаче. Какво ставаше с нея? Само преди няколко седмици не я беше грижа за никой и за нищо. Интересуваше се само от себе си. Сега беше започнала да се грижи за всичко — за Дулси и своите нови приятелки, за своето семейство и Фейбиан, за всичко, което според нея беше несправедливо в този свят, където неочаквано се беше озовала.
Фейбиан… О, господи. Какво беше направил той с нея? Беше разтопил нещо вътре в нея. Беше я направил уязвима. Беше отворил сърцето й за проблемите на хората. Дори когато се беше нахвърлила срещу баща си преди малко, тя се чувстваше виновна за болката и объркването, които му беше причинила. Разбира се, че не беше виновен само той. Много неща не му бяха ясни. Тя считаше за свои неотменен дълг да го образова.
Защо? Кои я беше упълномощил да налага своя морал? Как беше се обвързала толкова дълбоко със заобикалящия я свят? В сърцето й беше пуснала корени любовта и я задържаше в този нов свят. Дали беше загубила собствената си същност? Или я бе ще намерила? Това беше най-ужасната дилема, пред която се беше изправяла.