През изминалите дни беше разсъждавала много върху реакцията на Фейбиан през деня, когато я беше натупал, а в яда си тя беше започнала да дърдори за двадесети век. Поради това тя се страхуваше да разкаже на някого, как наистина се беше озовала тук. Ужасяваше се при мисълта, че щяха да я затворят като душевно болна.
Фейбиан наистина беше помислил, че е обхваната от временна лудост. Тя се усмихна. Може би, ако му кажеше истината, нямаше да бъде съвсем лошо. Как ли би му се харесала идеята да се ожени за луда?
След църквата Миси и Фейбиан обядваха заедно с нейните родители и неговите баба и дядо в хотел „Гайозо“. След вкусния обяд Джон покани всички да бъдат негови гости на тържеството в чест на Масонската ложа. От хълма край града щяха да пускат балони с горещ въздух Миси обаче се възпротиви. Като кимна към Фейбиан, тя каза на баща си:
— Благодаря за поканата, татко, но Фейбиан обеща да ме заведе на разходка в градския парк.
— Така ли? — учуди се Фейбиан.
— Да. Трябва да обсъдим някои неща — добави спокойно тя.
— Я виж ти — продължаваше да се чуди Фейбиан.
— Надявам се, че ще насрочите нова дата за сватбата — вметна усмихната Лавиния.
— Кой знае? — отговори хладнокръвно Миси. — Както и да е. Желая ви приятно прекарване. Сигурна съм, че аз и Фейбиан ще можем да видим балоните.
Сбогуваха се. Фейбиан се усмихваше, докато тя го теглеше навън.
— Не мога да си обясня нетърпението ти да останеш насаме с мен — лукаво отбеляза той.
— О, нямаш представа колко съм нетърпелива — измънка тя.
Навън й помогна да се качи във файтона. Пътуваха мълчаливо. Тя се опитваше да събере мислите си. Преминаха през Борсовия площад и завиха към градския парк. На север се очертаваше силуетът на хълма. Разминаваха се с множество други карети, в който седяха елегантно облечени двойки или цели семейства. Бързаха за празненството с балоните или просто бяха излезли на неделна разходка.
— Спри конете — настоя Миси след няколко минути. — Искам да се разходим.
Той се подчини. Помогна й да слезе. Разхождаха се под ръка по тревата в подножието на хълма, където цъфтяха горски теменужки. Денят беше хубав и мек. Пред тях Мисисипи носеше бавно сребърните си води.
— Виждам, че си сложила перлите — прошепна той.
Тя докосна двойния наниз на шията си.
— Да. И какво от това?
Той й намигна.
— Следващото нещо, което ще ти купя, ще бъде пръстен.
— Не насилвай съдбата — отряза го тя, но се усмихна.
— Какво си намислила, Миси? — попита той.
Тя прехапа устни.
— Помниш ли, когато миналата седмица ти казах, че съм дошла от друго столетие?
Очите му проблеснаха състрадателно. Фейбиан протегна ръка да я щипне по бузата.
— Как бих могъл да забравя това? Бях те докарал до лудост. Силно се надявам, че ще намериш сили да ми простиш.
— Истината е, че няма нужда от никаква прошка, поне по тази причина.
Той я сгълча.
— Сега ми говориш със загадки. Кажи каквото имаш да казваш.
Тя кимна.
— Разбираш ли, истината е, че… — пое дълбоко дъх и избърбори: — аз съм от друг век.
Фейбиан тръсна глава назад и се разсмя.
— Какво изключително чувство за хумор имаш!
Тя го сграбчи за ръкава и заговори ожесточено:
— Не си измислям! Истина е! Идвам от 1992 година!
Но понеже той я гледаше с ирония, тя продължи:
— Твоята истинска годеница и аз трябваше да се оженим в един и същи ден, но с дистанция от сто и четиридесет години. Тогава, по някаква прищявка на съдбата, бяхме разменени.
Фейбиан клатеше глава.
— Любима, това е пълен абсурд.
— Но е вярно.
— Значи сте били разменени с истинската ми годеница? — провлече цинично той. — И се е случило така, че физически си точно нейно копие?
— Да. Много или малко… — отвърна тя, като кършеше ръце. — Разбираш ли, истинското ми име е Миси Монроу. Аз съм далечна роднина на жената, която познаваш като Мелиса Монтгомъри. Това е причината за необичайната ни прилика.
Той се подсмихна.
— И така, ако тази размяна, за която говориш, е осъществена, тогава къде е истинската Мелиса?
Миси вече му се караше:
— Нищо ли не разбираш? Тя е заела моето място в 1992 година!
Фейбиан направо се забавляваше.
— Хайде, Миси. Толкова наивен ли ти изглеждам? Всеки знае, че такова явление, като пътуване през времето, е невъзможно.