Атмосферата в кабинета се промени от зле към по-зле. Убиецът — или терористът, както започнах да мисля за него — приближи Тес Олсен. Дръпна силно каишката и я изправи на крака. Жената хлипаше неконтролируемо. Вероятно вече знаеше какво ще се случи. Дали това означаваше, че познава убиеца? Откъде би могла да го познава? Заради книгата, която пишеше в момента? Кой е бил последният й проект?
Секунди по-късно мъжът я издърпа на терасата. Взе да отлепва, а после дръпна рязко лепенката от устата й. Не можехме да чуем много от това разстояние — не и докато не сграбчи госпожа Олсен и не я надвеси над парапета. Тогава пронизителните й писъци достигнаха до микрофона на камерата, разположена навярно на около шест метра.
През цялото време убиецът поглеждаше към камерата на всеки няколко секунди.
— Виждаш ли това? Как се връща обратно в кадър? — попита Бри. — Той не само разиграва шоу за хората на улицата. Това е предназначено и за нас — или за този, който ще намери касетата. Погледни лицето на копелето. — Сега мъжът се усмихваше. Дори от това разстояние странната му усмивка не можеше да се сбърка.
Следващите секунди сякаш продължиха цяла вечност, както съм сигурен, че са се сторили и на Тес Олсен. Той я издърпа отново в стаята и я остави седнала на пода. Дали тя си мислеше, че ще ей се размине? Че ще я пощади? Раменете й увиснаха и жената отново се разплака. Минута по-късно той отново я извлече на терасата.
— Краят наближава — промълви Бри. — Не искам да гледам това. — Но продължи да се взира в екрана. Както и ние със Сампсън.
Убиецът беше силен мъж, вероятно висок метър и осемдесет, с мускулесто тяло. Смаях се, когато видях как вдига с лекота госпожа Тес Олсен над главата си, сякаш беше щанга. Погледна още веднъж към камерата — Да, копеле, гледаме те, — сетне смигна и я хвърли от терасата.
— Господи! — прошепна Бри. — Наистина ли ни смигна?
Но мъжът не напусна терасата. Остана в кадър. По наведената му глава съдех, че той не гледа право надолу, там, където бе паднала жертвата. Взираше се към хората, събрали се на улицата. Поемаше рискове, които не би трябвало.
А това бе добре дошло за нас. Може би щеше да ни помогне да го открием, да заловим копелето. Защото беше безразсъден — и обичаше да се перчи пред публика.
Сетне се сепнах, анализирайки мисълта си. Ние ще заловим кучия син.
В този момент убиецът заговори на камерата и това бе най-странното от всичко досега.
— Може би ще се опиташ да ме заловиш — рече, — но ще се провалиш… доктор Крос.
Сампсън, Бри и аз се спогледахме. Джон бе загубил дар слово, а Бри успя само да прошепне:
— Мамка му, Алекс.
Готов или не, отново бях в играта.
17.
Е, не бях готов. Поне не още. Четири дни след убийството на „Ривъруолк“ аз мислех за пациентите си. Но не мога да отрека, че бях объркан. Опитвах да не се съсредоточавам върху убийството на Тес Олсен и кой би могъл да е маниакът, как така ме познаваше и какво, по дяволите, искаше от мен.
Но не можах да се сдържа да не започна деня си, като проверя последните новини в сайта на „Уошингтън Поуст“. Слава богу, през нощта не се бе случило нищо ново. Нямаше още убийства, така че маниакът не бе в период на върхова активност.
Както и да е, сутрешните часове щяха изцяло да погълнат вниманието ми. Това беше най-запълненият ми ден в седмицата. Ден, който очаквах с нетърпение, но и от който донякъде се боях. Винаги съществуваше надеждата, че ще успея да помогна на някого, ще направя пробив. Или, не по-малко вероятно, да се проваля.
Започна в седем с наскоро овдовял пожарникар от Вашингтон, който бе разкъсван от дълга си към работата и отговорността си към децата, обзет от нарастващото чувство за безполезността на живота, което можеше да доведе до мисълта за самоубийство.
В осем имах сеанс с ветеран от „Пустинна буря“, който продължаваше да се бори с демоните, последвали го у дома след войната. Беше насочен към мен от моя терапевт, Адел Файнъли, и аз се надявах, че накрая ще успея да му помогна. При все това още се намирахме на кризисен етап от лечението му и беше твърде рано да се каже дали наистина сме постигнали напредък в общуването си.
Следващият ми пациент бе жена, чиято следродилна депресия бе породила у нея противоречиви чувства към шестмесечната й дъщеря. Обсъдихме малкото й момиченце и дори поговорихме за моите чувства — само за минута — относно евентуалното заминаване на Деймън в подготвително училище. При сеансите с пациентите си, както и в полицейската си работа, аз обикновено не се придържах към общоприетите правила. Бях там, за да говоря с хората, и общувах с тях свободно, поне през повечето време.