— Задръж за секунда — рече тя.
Взех дистанционното, върнах малко назад касетата, след това спрях кадъра.
— Ето — казах на Бри. — Виждаш ли го?
Беше нещо като образ, мярнал се прекалено бързо за да го улови човешкото око дори при забавен ход на записа. Почти като призрачно видение. Улика. Оставена там нарочно?
— Тази касета е била използвана преди — заключих аз.
Бри вече нахлузваше черните си обувки без токчета.
— Познаваш ли някой от компютърния отдел в Бюрото? — попита възбудено.
Полицейското управление зависеше доста от ФБР за помощ при анализ на видеокасети. Познавах неколцина от криминалистите там, но беше девет вечерта. Това, изглежда, нямаше значение за Бри, която бе скочила от стола и сега кръстосваше залата.
Накрая взе телефона.
— Ще опитам с Уенди Тимерман. Тя работи до късно.
Повдигнах вежди.
— Уенди Тимерман работи до късно? Интересен начин на изразяване.
Уенди привидно беше офис мениджър в управлението, но в същото време беше и нещо като тайно оръжие за всеки, който искаше да заобиколи малко правилата, но без да нарушава закона. Познаваше всички и всички, изглежда, й дължаха по някоя и друга услуга.
Освен това нямаше личен живот. Практически живееше на бюрото си.
Както можеше да се очаква, Уенди поговори няколко минути с Бри и след малко й се обади, за да й даде име и номер.
— Джефри Антрим — рече Бри и затвори. — Живее в Адамс Морган. Явно е гений в тази област. Предполагам, че нощем работи допълнително в апартамента си, но Уенди ме увери, че ако му занесем картон с шест бири, начаса ще ни пусне в леговището си. Хей, напомни ми да й изпратя цветя.
— Не се притеснявай — успокоих я. — Тя ще ти се обади, когато има нужда от услуга. И ще бъде нещо повече от цветя.
21.
Както Уенди Тимерман бе предложила, преди да се отправим към Адамс Морган, ние се отбихме в един магазин, който ни беше на път. Вътре си откраднахме взаимно няколко възбуждащи целувки, после в колата, но сега отново бяхме на път, обратно към бизнеса, дяволите да го вземат. Джефри Антрим беше почти на годините на Деймън. Посрещна ни достатъчно дружелюбно и ни пусна да влезем веднага щом му показах бирите. Имах своите съмнения относно етикета „момче гений“, докато не видях домашното му оборудване. В малкия апартамент — лаборатория, леговище или както там го наричаше — почти нямаше други мебели. Запитах се дали част от скъпото оборудване, разпръснато навсякъде, не е било отмъкнато от Бюрото.
От няколко часа седяхме на кухненските столове и пиехме от втория картон с шест бири, докато Джефри работеше в другата стая. Той ни извика, за да погледнем какво бе открил много по-рано, отколкото очаквах.
— Ето тук. Не е повече от сенчесто изображение под основния образ. Изчистих го, доколкото можах. След това го дигитализирах. Предполагам, че няма да възразиш срещу кадри с деинтерлейсинг10?
— Зависи — отвърна Бри.
— От какво?
— От това, което току-що каза, Джефри. Говориш ли английски? Или може би испански? Испанският ми е доста добър.
Джефри й се усмихна.
— Добре, погледни сама. Ако поискаш, винаги мога да върна кадъра. — Написа няколко команди. — Сега се отпечатва, но можеш да го видиш и тук. Погледни добре това.
Ние се наведохме и вперихме погледи в един от малките монитори на бюрото, поставен върху купчина от най-различни устройства и приспособления.
Образът наистина беше сенчест — по-скоро тъмен, отколкото светъл, но различим. Всъщност и двамата го познахме.
— Мамка му — изруга тихо Бри. Внезапно нещо ни бе просветнало.
— Това не е ли „Абу Гариб“? — попита Джефри, който бе застанал зад нас. — Това е… нали?
Скандалът със затвора „Абу Гариб“ в Ирак бе преди няколко години, но все още беше чувствителна тема в голяма част от вашингтонските политически кръгове, а несъмнено и другаде. Очевидно и убиецът от „Ривъруолк“ не бе изключение.
Образът беше снимка или кадър от новинарска емисия. Всъщност на този етап това нямаше значение. Колкото и да бе размазан, а подробностите неясни, аз можех да ги запълня по памет. Жена войник от американския контингент стоеше в широк коридор с килии от двете страни. На пода, в краката й, беше гол иракски затворник с качулка.
Мъжът стоеше на четири крака, точно като Тес Олсен в последните мигове от живота си.
Около врата му се виждаше кучешка каишка, която жената държеше.
Очите на Бри дълго останаха приковани в образа, накрая тя поклати глава.
— И така, Джефри, има ли кафе в тази твоя кухня, или да отскоча да взема?
22.