След срещата събирахме материалите си в празната заседателна зала, когато тя спря до мен и ме погледна.
— Много си добър. Може би дори си по-добър от блестящата си репутация.
Отминах комплимента й с усмивка, но дълбоко в себе си му се зарадвах.
— Провел съм доста такива срещи. А и ти се справи отлично и го знаеш.
— Нямах предвид срещата, Алекс. А това. Тази работа. Ти си най-добрият, когото съм срещала. А аз съм срещала доста. Ако искаш да знаеш истината, мисля, че двамата с теб сме отличен отбор. Плаши ли те това?
Спрях да подреждам папките и се втренчих в нея.
— Тогава, Бри, защо имам чувството, че в този случай сме поели в грешна посока?
Въпросът ми я слиса.
— Извини ме.
Това не ми даваше мира, откакто срещата бе приключила. Всичко се движеше прекалено бързо. Сега за пръв път имахме възможност да огледаме нещата по-внимателно. И усещах, че пропускаме нещо много важно. Бях почти сигурен в това. Моментът не беше подходящ, но не можех да пренебрегна инстинкта си. Дяволите да ги вземат прочутите ми предчувствия! Но нещо в мен ми казваше да преразгледаме от самото начало всичко, което смятахме за вярно.
— Може би нещата имат смисъл, защото той иска да мислим така — подех аз. — Това е интуитивно чувство, но дяволски ме тормози.
И преди се бях пекъл на подобен огън, при това не толкова отдавна. Изгубихме доста време по случая „Мери, Мери“ в Лос Анджелис, докато преследвахме очевидния заподозрян, който обаче не се оказа истинският убиец. И много хора загинаха, докато разберем грешката си.
Бри започна да вади от куфарчето си папките, които току-що бе напъхала вътре.
— Добре, да започнем от началото. Какво трябва да знаем, за да поемем в правилната посока?
Очевидният отговор на въпроса й беше още едно убийство. Тогава навярно щяхме да имаме дяволски повече информация.
26.
Време беше за новата ми история.
Тази вечер деветстотин петдесет и пет смелчаци бързаха да заемат плюшените си кресла в центъра „Кенеди“. Централното фоайе бе осветено от осемнадесет кристални полилея — по един тон единият, — които приличаха на гигантски сталактити. Фоайето беше огромно, дълго повече от сто и осемдесет метра. В центъра му се издигаше бронзов бюст на самия Кенеди — висок близо два метра и половина, — който никога в живота си не бе изглеждал толкова царствен и сериозен.
Екип от тридесет и седем работници се трудеше зад сцената. Впечатляващо. И скъпо.
Поне седемнадесет човека сновяха по дървените дъски.
А една самотна фигура чакаше тихо под сцената.
Доктор Зандер Суифт.
Беше дошъл в три следобед през служебния вход на театъра. Носеше голяма кутия за инструменти. А за всеки случай си бе приготвил няколко добре отрепетирани фрази за повреда в бойлера, която трябва да се отстрани. Вътре в кутията беше реквизитът му.
Пистолет.
Шиш за лед, за всеки случай.
Газова горелка.
Достатъчно запас от етанол.
Сега, повече от пет часа по-късно, беше време за главното действие. Над главата му представлението бе в разгара си. Салонът бе пълен докрай с почитатели на драмата и съспенса.
Матю Джей Уокър се бе вживял в сцената, в която говореше малко монотонно с друг персонаж върху монитора. Естествено Уокър беше изключително красив, малко по-нисък, отколкото се очакваше, и, в интерес на истината, доста разглезено копеле. Агентът му бе настоял за пресни екзотични плодове, кашон с минерална вода „Евиан“, личен гримьор. Е, време беше Уокър да се срещне с партньора си.
— Здрасти, Матю Джей! Привет! — изрече доктор Суифт. — Аз съм тук, зад теб…
Актьорът се извърна изненадано. Сетне погледна шокирано, когато капакът на трапа на пода, който обикновено се използваше във второ действие, се отвори.
— Мамка му, какво, по дяволите, става…
— Госпожи и господа, съжалявам за прекъсването — поде доктор Зандер Суифт с висок и ясен глас, който можеше да се чуе и от най-задните места. — Но може ли да привлека вниманието ви, пълното ви внимание? Въпросът е на живот и смърт.
27.
Отначало единственото забележимо раздвижване в публиката бе шумоленето на листа, докато зрителите разгръщаха припряно театралните си програми, за да видят кой е този на сцената.
Матю Джей Уокър се обърна с гръб към зрителите и заговори шепнешком:
— Какво, мамка му, си мислиш, че правиш? Кой, по дяволите, си ти? Изчезвай от сцената! Веднага!