— Къде отиваме? — попитах, когато тя бързо потегли.
Бри заобяснява, докато шофираше, но аз я прекъснах.
— Почакай малко. Той е използвал името ти? Знае и за теб? Какво ще правим?
— Нищо засега. Макар че да си призная, чувствам се много специална. Ами ти? Не си ли поласкан?
Сампсън ме сръга по начин, който показваше, че е водил същия разговор с нея и очевидно със същия резултат. Бри не показваше страх, поне аз никога не я бях виждал да се плаши.
— Между другото — продължи тя — той твърди, че се е учил от големи „майстори“. Имаш ли някакви идеи по въпроса?
— Кайл Крейг — отвърнах аз. Името изскочи само. — Остави ме малко да помисля за това.
Кицмилър бе стигнал до името Брейдън Томпсън — системен анализатор в някаква фирма, наречена „Каптех Енджиниъринг“. Паркирахме пред скучната, модерна сграда на „Каптех“, сетне се качихме с асансьора до четвъртия етаж.
— Брейдън Томпсън? — попита Бри рецепционистката и показа значката и картата си на полицай от вашингтонската полиция.
Жената взе телефона, без да отделя поглед от картата и значката на Бри.
— Ще проверя дали е свободен.
— Не, свободен е, повярвайте ми. Просто ни посочете пътя. Ще го открием. Ние сме детективи.
Прекосихме спокойно и тихо оживеното работно помещение, но не останахме незабелязани. Секретарките извръщаха глави, отваряха се врати към други офиси и служителите ни гледаха очаквателно, сякаш бяхме доставчици на храна. Бяла пластмасова табела, върху която бе гравирано името на Томпсън, се мъдреше, върху остъклената врата на офис в северната част на сградата. Бри отвори вратата, без да чука.
— С какво мога да ви помогна? — Брейдън Томпсън беше точно това, което бихте очаквали от човек, работещ тук: около четиридесет и няколко годишен тип с коремче, облечен в риза с къси ръкави и вратовръзка, която се прикрепяше вероятно с клипс.
— Господин Томпсън, трябва да поговорим с вас — заговори Бри. — Ние сме от вашингтонската полиция.
Погледът му мина покрай нея и се насочи към мен и Сампсън.
— И тримата ли?
— Точно така — потвърди Бри невъзмутимо. Истината беше, че никой от нас не искаше да пропусне това интервю. — Вие сте много важна персона.
52.
— Брейди, всичко наред ли е? — раздаде се писклив женски глас зад нас.
— Наред е, госпожице Бланко. Нямам нужда от помощ. Благодаря ти, Барбара. — Той ни махна да влезем. — Моля, затворете вратата.
Веднага щом останахме сами, той повиши тон.
— Какво правите бе, хора? Това е работното ми място.
— Знаете ли защо сме тук? — попита Бри.
— Съвсем точно зная защо сте тук. Защото съм упражнил правото си за свобода на словото, гарантирано ми от Първата поправка в Конституцията. Не съм нарушил никакви закони и бих искал да си тръгнете. Сега. Спомняте ли си пътя към изхода?
Сампсън пристъпи напред.
— Брейди, така беше, нали? — Огледа нещата по бюрото на Томпсън и продължи: — Само се питам как ли ще се отнесат шефовете ти към онази твоя малка извратена уебстраница? Смяташ ли, че ще им хареса?
Томпсън размаха показалеца си към него.
— Не съм направил нищо незаконно. Много добре зная правата си.
— Да — кимна Сампсън. — Макар че аз не ти зададох въпрос. Само се питах какво ще кажат работодателите ти за SerialTimes.net.
— Нямате право да използвате тази информация, след като не съм нарушил закона.
— Всъщност имаме — вметнах аз. — Но предполагаме, че едва ли ще се наложи, тъй като се надяваме, че ще ни кажеш откъде е дошло онова съобщение.
— Първо, детектив, не мога да ви кажа, дори и да исках. ВПУ не е идиот, ясно ли ви е? Нима още не сте го разбрали досега? И второ — аз не съм на петнадесет години. Би трябвало да си вършите по-добре работата. Много по-добре.
— Като например да се снабдим с разрешение за обиск и да проверим домашния ви компютър? — попита Бри. — Можем да го направим.
Томпсън намести очилата си и се настани удобно на стола. Явно се наслаждаваше на ситуацията. Разбирах защо. Не бях сигурен, че ще успеем да издействаме разрешение да проверим домашния му компютър, а още по-малко да го арестуваме.
— Всъщност не можете. Предполагам, че нямате подобно разрешение със себе си — вероятно защото прекалено много сте бързали да дойдете тук. Докато стигнете до дома ми, мога да се подсигуря така, че домашният ми сървър да не съдържа нищо освен безобидни картинки. И дори няма нужда да ставам от този стол, за да го направя. — Изглеждаше съвсем спокоен. — Очевидно не знаете много за обмена на информация.
— А вие, по дяволите, знаете ли какво става там, в истинския свят? — избухнах аз. — Нямате ли желание да помогнете да се спре този сериен убиец?