Или може би имитатор, ако искаше да бъде любезен.
58.
Никой, който не бе пребивавал в максимално строго охраняван затвор, не можеше навярно да разбере сегашните му чувства. Тази нощ в Айова Сити Кайл Крейг скиташе наоколо с поредната гумена маска на лицето. Наслаждаваше се на околните гледки и се радваше да е там.
Разходи се из кампуса, разположен на двата бряга на реката. Университетът се вписваше чудесно в атмосферата на града. Наоколо имаше много магазинчета със старомодни дрехи, бижутерийни магазини, книжарници и невероятно уютни местенца, където човек можеше да похапне и да пийне. По някое време се озова на интересно място, наречено „Литературната алея на Айова“ — алюзия с „връзките на Айова“ с някои големи писатели като Тенеси Уилямс, Кърт Вонегът и дори Фланъри О’Конър — една от любимите му, защото беше гениално откачена.
Малко след девет той влезе в бар, наречен „Убежището“. Атмосферата вътре бе подходяща за разпускане и на възрастни, не само на студенти, така че нямаше да се отличава прекалено от останалите посетители. Стените бяха облицовани с дървена ламперия, а пейките приличаха на онези от старите църкви. И клиентите наистина бяха по-възрастни.
— Да, сър. Какво ще желаете? — чу той гласа на бармана още щом се настани на бара.
Барманът приличаше на някогашен студент, решил да остане в града, което навярно е бил мъдър избор. Русата му, прошарена коса бе подстригана късо с малък щръкнал перчем. Вероятно около двадесет и пет годишен. Потискащо скучен, съдейки по погледа в очите и широката дружелюбна усмивка.
— Как си, братче? — подхвърли Крейг обичайния сърдечен поздрав. Попита за вината, а след това си поръча бутилка „Брунело ди Монталчино“, което изглеждаше върхът на качеството сред останалите червени вина, предлагани в заведението.
— „Брунело“-то се сервира само в бутилка. Не зная дали ме разбрахте, сър.
— Няма проблем. Няма да шофирам, след като изляза оттук — махна с ръка Кайл Крейг и се засмя непринудено. — Ще взема бутилка. Отвори я и остави виното да подиша, ако обичаш. Бих искал мезе от ябълкови резени и сирене „Бри“. Може ли да нарежеш прясна ябълка?
— Аз бих могла да ви помогна с виното. Ако се нуждаете от помощ?
Гласът на жена се разнесе от дясната страна на Кайл. Той се обърна и видя една дама, седнала на няколко стола през него. Беше сама и му се усмихваше мило. „Полиция? — запита се той. — Не, едва ли. Освен ако не е много добра в работата си“.
— Аз съм Камила Поджи — представи се жената и му се усмихна по начин, който беше едновременно и срамежлив, и лукав. Тъмна коса, миньонче, вероятно не повече от метър и петдесет и два по чорапи. В средата или към края на тридесетте, предположи Кайл. Очевидно беше сама, макар че не би трябвало, имайки предвид външния й вид, което донякъде го заинтригува. Привличаха го хора, които изглеждаха малко сложни и тайнствени, поне докато не ги разгадаеше.
— Мисля, че ще се радвам да ми правите компания — отвърна Кайл галантно и й хвърли усмивка. Нищо прекалено агресивно. — Аз съм Алекс… Крос. Приятно ми е да се запознаем.
— Здравей, Алекс.
Кайл се премести, за да седне до Камила, и през следващия половин час разговаряха непринудено. Тя се оказа умна и умерено невротична особа. Преподавала история на изкуството в университета, специалност Италиански ренесанс. Живяла в Рим, Флоренция и Венеция, а неотдавна се завърнала в Щатите, но не била сигурна дали иска да остане — имаше предвид в Америка, а не конкретно в Айова Сити.
— Защото страната не е такава, каквато я помниш, или защото е тъкмо такава? — попита Кайл.
Тя се засмя.
— Мисля, че по малко и от двете, Алекс. Политическата наивност и равнодушие в Америка понякога ме влудяват. Ала това, което най-много ме притеснява, е всеобщото съгласие. Изглежда всички се боят да изразят собственото си мнение.
Кайл кимна.
— Би могла да ме обвиниш в същото, Камила, но в случая съм напълно съгласен с теб.
Жената се наведе по-близо към него, но в жеста й нямаше нищо натрапчиво или заплашително.
— Значи ти си различен, Алекс? — попита.
— Да, мисля, че съм различен. Не, сигурен съм, че е така. Естествено, в добрия смисъл.
— Разбира се.
След като изпиха бутилката вино, двамата се разходиха из площада. След това тя го заведе у тях — приятна къща, изградена от сиви и бели тухли в колониален стил, от другата страна на „Клинтън“. По прозорците имаше сандъчета с красиви пъстри цветя. Домът на преподавателката заемаше целия приземен етаж. Обзаведен с европейски мебели и предмети на изкуството, той бе просторен и приветлив. Разкриваше още една страна от личността й, при това приятна. Домошарка ли беше?