— Не, почакайте… — Протегнах се, за да сграбча Бри за лакътя, но нечии пръсти с дълъг черен маникюр се обвиха около китката ми и ме задържаха. Принадлежаха на крехка на вид жена, чиято ръка приличаше на потопена в бледожълт восък.
— Алекс Крос, нали? Ти си, нали? Мога ли да те снимам? Мама ще бъде на седмото небе от радост.
64.
Най-сетне успях да се присъединя към Бри и Сампсън в уютно местенце, наречено Главна бална зала 1. Там щях да говоря тази вечер, около седем и половина. Всички се съгласихме, че името ми може би ще привлече мнозина, и затова пуснахме новината в Мрежата. Предполагам, че най-после се оказахме прави за нещо.
Киц и хората свършиха тази работа — пуснаха въдицата, образно казано. Сега въпросът беше дали ВПУ ще захапе стръвта. Много други откачалки и маниаци със сигурност вече го бяха направили.
Балната зала представляваше дълго правоъгълно помещение, което можеше да се раздели на три по-малки с подвижни стени, нагънати като акордеон. Сцената и подиумът бяха разположени в единия край, а няколко редици столове бяха подредени в средата.
Бри и Сампсън стояха близо до сцената заедно с нисък мъж с коремче, облечен в обикновен тъмен костюм, но носеше очила с червени рамки, с което напомняше на Елтън Джон. На тила му висеше дълга и тънка плитка, но иначе прошарената му коса беше късо подстригана, а върху плътно закопчаната риза с дълги ръкави бе облякъл тениска на „Щурата обиколка“. Явно бе издокаран по последната мода на маниаците, реших аз.
— Алекс, това е Уоли Валевски — усмихна ми се Бри дяволито, докато го представяше. — Той тъкмо ни даваше пълен преглед на тазвечерното събитие. Почакай да го чуеш.
— Изключително се радвам да се запозная с вас — заяви Уоли Валевски, забил поглед в рамото ми. — И така, получихме вашите слайдове — в готовност. Ще има кликър — в готовност. Както и лазерен указател към подиума — в готовност. И чаша с вода? Нещо друго? Кажете какво желаете и незабавно ще се погрижа. Разчитайте на мен.
— Колко души побира залата? — попита Бри.
— Двеста и осемдесет, ако се запълни докрай. А ние със сигурност ще продадем всички места.
— Определено — рече Сампсън така, че само аз да го чуя.
Изчакахме Уоли Валевски и плитката му да изчезнат от полезрението ни, преди да обсъдим нашия план. В готовност.
— Къде са в момента нашите хора? — попитах Бри. Това, което хората на „Щурата обиколка“ не знаеха, беше, че екип под прикритие щеше да присъства на събитието. От полицията в Балтимор ни бяха предоставили четирима местни детективи, които щяха да се маскират като публика. Двама наши колеги от полицията във Вашингтон също бяха внедрени сред служителите на хотела.
Бри погледна програмата.
— В момента момчетата от Балтимор или са на семинара по пръстови отпечатъци, или… Я да видя — на „кратка сесия за серийните убийци“, каквото, по дяволите, и да означава това. По-късно довечера ще бъдат тук и тук…
Тя посочи към двете страни на мястото за публиката.
— Винс Чесни ще са в движение. Сампсън, мисля, че ние двамата трябва да останем заедно. Става ли?
— Звучи ми добре. Както и да е, не бих искал да се мотая тук сам.
Останалата част от полицията в Балтимор беше готова за действие и поне една допълнителна полицейска кола щеше през цялото време да патрулира в района около хотела. Охраната на хотела също бе осведомена, но нямаше да предприеме нищо и, ако имахме късмет, нямаше да ни се пречка, когато настъпи критичният момент.
Тази операция, определено донякъде отчаяна, трябваше да се проведе кротко и тихо. В резултат може би нямаше да получим нищо друго освен известна информация. Но ако убиецът се покажеше, ние бяхме готови да го заловим. Бяха се случвали и по-странни неща. По дяволите, доста по-странни неща ми се бяха случвали.
Освен това вече знаехме, че ВПУ ни наблюдава.
65.
— Ето, това се казва публика! — започнах аз и с лекота разсмях множеството чудаци, събрали се в залата. Продължих да говоря за познатите убийства на ВПУ, но споделих само информация, която вече бяхме предоставили на пресата. После поговорих за необходимостта да се провери обстойно теорията за убиеца имитатор и показах няколко снимки от местопрестъплението, които публиката изглежда оцени. Представих им още това, което хората от „Щурата обиколка“ обявиха за „вътрешен поглед“ върху нещата, или профила на предполагаемия убиец. Беше нещо, което вече можех да направя дори и на сън и вероятно го правех. Ако не друго, подробности от лекцията ми щяха да се разпространят в Интернет. И навярно щяха да стигнат до някой, който знаеше нещо за убиеца.