— Това е мъж психопат с дълбоко вкоренена нужда за всеобщо одобрение — заявих пред пълната зала. — Изразяването на тази нужда затъмнява всичко в неговия свят до изключително висока степен, превръщайки го в социопат. Когато той се събужда сутринта, ако изобщо спи, няма друг избор, освен да потърси друга публика, и, обсебен от тази необходимост, да планира друго убийство. Според мен този ежедневен ритуал ще ескалира.
Наведох се напред, проверявайки с поглед, колкото бе възможно повече лица сред публиката. Смаях се колко прехласнати и съсредоточени бяха.
— Това, което този маниак все още не е осъзнал — това, което смятам, че не може да си позволи да признае, — е, че той никога няма да открие това, което търси. И тъкмо това ще го провали. Ако ние не го хванем първи, той сам ще се издъни. Той се движи към саморазрушение, с действията си подпомага собственото си залавяне и поведението му не зависи от него.
Всичко, което казах, в основата си беше истина — само че малко тенденциозно изкривена. Ако убиецът беше сред публиката, исках да го накарам да се почувства неудобно. Всъщност исках да го принудя да се поти, като че ли го въртят на шиш.
Зърнах сред тълпата неколцина, които имаха физическа прилика с ВПУ, базираща се на това, което знаехме: висок мъж със силно и здраво телосложение. Но никой от тях не ми даде каквото и да било основание да предприема нещо или да дам сигнал на Бри и Сампсън.
Опасявах се, че малкият ни план щеше да се издъни, макар че не бях много изненадан. Вече бях изчерпал всичко, което имах да кажа на публиката, ала никой не се опита да привлече вниманието на слушателите ми, да ме измести от подиума на това „събрание по криминалистика“.
Наблюдаваш ли ме, копеле?
Вероятно не.
Ти си прекалено умен, нали? Ти си много по-умен от всички нас.
66.
След речта ми имаше кратки въпроси. Отговорите ми бяха последвани от неочаквано топли аплодисменти. А после Уоли Валевски ме настани зад една клатеща се маса за игра на карти на рецепцията. В готовност.
Всички, които искаха, можеха да се срещнат с мен там, да получат книгата ми с автограф… През първите пет минути аз се ръкувах, бъбрех любезно и подписвах всичко — от книги до дланта на една жена. Почти всички бяха много мили. И любезни. Доколкото можех да преценя, сред множеството не се навърташе сериен убиец.
Отказах единствено да се подпиша върху тениска, на която отпред се мъдреше надпис „ВПУ“, а по целия гръб се ширеше призивът: „Живуркайте си, шибаняци“.
— Как вървят нещата там? — чух накрая в слушалката си.
Погледнах надолу, към опашката, където Бри бе застанала сред десетина почитатели и продължаваше да чака търпеливо, като си бъбреше с този или с онзи.
— Засега е спокойно — отвърнах. — Странни, но мили хора. За съжаление.
Бри се извърна с гръб към опашката и заговори с тих глас:
— Това не е хубаво. Добре тогава… Сампсън, ще се помотая малко из тълпата. Ще се срещнем на изхода. Надявам се, че някой тук не е чак толкова мил.
Чух Джон да отговаря в ухото ми:
— Звучи ми добре. Алекс, с нас ли ще се прибереш? Или се надяваш да извадиш късмет с някоя от фенките си?
Аз само се усмихнах на следващия поред в опашката.
— Скоро ще се върна — рече Бри и изчезна в тълпата. — Дръж се прилично.
— Ще се опитам.
Няколко минути по-късно, докато подписвах една книга, усетих зад гърба си нечие присъствие.
Когато вдигнах глава и се огледах, не видях никого. Но бях сигурен, че имаше някой.
— Тя ви остави бележка.
Жената на масата срещу мен ми посочи листа до лакътя ми. Разгърнах го и видях, че е разпечатка от уебстраница.
Черен фон с удебелени бели букви. Прочетох съобщението.
Напъни се и отгатни пак, умнико. Аз не съм психопат! Не съм тъпак!
Ще се видим отново във Вашингтон, където всичко това се случва.
Всъщност пропускаш шоуто.
67.
Какво шоу пропусках? Скочих от стола с разтуптяно сърце.
— Кой остави това? — попитах хората на опашката. — Някой видя ли кой остави бележката?
Жената, чиято книга току-що бях подписал, посочи към тълпата.
— Тя отиде натам, шерифе!
— Как изглеждаше? — продължих да разпитвам. — Сигурна ли сте, че беше жена?
— Хъм… Имаше права черна коса. Черна риза. Джинси. Поне така ми се струва. Като всички останали тук. Изглеждаше женствена.
— С очила! — обади се някой. — И имаше синя раница!
— Алекс… — разнесе се гласът на Бри в ухото ми, — какво става там? Случи ли се нещо? Какво, по дяволите, става?