— Бри, търсим жена. Определено. Черна риза, джинси, очила, синя раница. Двамата със Сампсън трябва незабавно да покриете изходите. Съобщи на балтиморската полиция какво става. Тя ми остави бележка от ВПУ.
— Действаме!
Вълна на оживление премина през тълпата, когато започнах да си проправям път през гъстото множество от хора. Обаче не всички искаха да ме пуснат. Неколцина души се скупчиха около мен, опитвайки се да разберат какво става, къде отивам, задаваха въпроси, на които в момента нямах време да отговарям.
Опитах се да ги укротя.
— Това вече не е игра! Някой виждал ли е жена с очила, облечена в черна риза, да отива някъде?
Едно хлапе, което вонеше на марихуана, се изкиска в отговор:
— Човече, на това описание отговарят половината от хората тук.
Тълпата отново се размърда и ми се стори, че я видях — в другия край на фоайето. Отместих хлапето от пътя си.
— Позволете ми да мина! Бри! — Вече тичах. — Виждам я! Висока е. Бяла. Носи синя раница.
— Сигурен ли си, че е жена?
— Така мисля, макар че може и да е маскировка.
Когато стигнах следващия ъгъл, заподозряната вече бе изминала по-голямата част от дългия коридор и тичаше към изхода в дъното.
— Полиция! Спри! Спри веднага! — изкрещях след нея и извадих пистолета си.
Непознатата дори не се обърна, когато изхвърча навън, блъскайки вратата, която се затръшна зад нея. Стъклото се напука от силния удар.
— Източния паркинг! — извиках на Бри и Сампсън. — Навън е! Бяга! Жена е!
68.
При това доста силна жена! За малко да потроши вратата. Що за жена бе това? Много ядосана? Луда? Съучастничка на ВПУ или друг имитатор?
Парчета стъкло се разхвърчаха около мен, когато минах през входа. Къде, по дяволите, беше тя сега? Не я видях отвън. Никой не тичаше.
Няколкото улични лампи над главата ми хвърляха разпокъсани сенки върху тесния паркинг. Но не се виждаше никакво движение около редицата спрени коли срещу мен.
От дясната ми страна тротоарът свършваше, нататък се простираше поляна.
В този миг чух рева на мотора на спортна кола. Звукът идваше някъде откъм дясната ми страна. Взрях се напрегнато в полумрака.
Примигнаха фарове, сетне две заслепяващи светлини се насочиха право към мен. Бързо!
Глокът все още беше в ръката ми и реших, че имам време поне за един изстрел. Натиснах спусъка. Куршумът удари предното стъкло на колата с тъп звук. Автомобилът се носеше към мен. Право към мен! Аз се свих, отскочих към стената на хотела, сетне се претърколих върху асфалта. Одрах рамото и брадичката си.
Стрелях отново. Лампите на стоповете избухнаха. Видях, че беше малка кола. Синя „Миата“. Една моя съседка имаше такава и аз разпознах размера и формата.
Бързо движещият се автомобил се качи върху тротоара, сетне подскочи и се насочи към улицата.
След това спря рязко! Гумите на едно такси изсвириха върху асфалта. Колата за малко не удари „Миата“-та. На сантиметри от сблъсъка. И залавянето!
Когато отново се изправих на нозе и се затичах, синята спортна кола отново бе подкарала.
Извадих значката си, отворих вратата на таксито и извиках:
— Полиция! Колата ми трябва!
Шофьорът видя само пистолета ми, но предполагам, че това му беше напълно достатъчно. Излезе тутакси и вдигна ръце.
— Вземи я!
Таксито беше шестцилиндров автомобил. Изключих радиото и автоматичното управление — за по-голяма мощност.
— Алекс? Къде, по дяволите, си? — прозвуча гласът на Бри в ухото ми, слаб заради рева на двигателя.
— Преследвам престъпника или поне се надявам. На запад по „О’Донъл“! — извиках. — По следите съм на тъмносиня „Миата“. С мерилендски номера. Единият стоп не работи. Шофьорът е жена — макар че е достатъчно висока, за да бъде и мъж. Както и достатъчно силна.
— Може би е мъж в женски дрехи. Той обича да играе роли.
— Да, така е. Но мисля, че е жена. Трябва да я заловим!
Двуместната кола мина покрай рампата за I-95 и пое направо по другата пресечка. Шофьорът караше най-малко със сто километра в час и ускоряваше.
— Бри, ако ме чуваш, и двамата се движим на запад по „О’Донъл“. Разбра ли?
— Добре, Алекс. Все още те чувам. Ние сме на път. От какво друго имаш нужда?
— Мамка му! — изкрещях.
— Какво? — извика Бри в отговор.
Извих рязко, за да избегна един „Фолксваген Костенурка“, докато той се опитваше да се промуши в лявото платно.
— Имам нужда от полицейска сирена. Или от подкрепление — осведомих Бри.