— Който и да е в колата, се насочва към магистралата! „Миата“-та се движи към I-95! Все още мога да я настигна.
— Къде, Алекс? При кой вход на магистралата?
— Точно пред проклетия хотел!
Стиснах волана, готов да продължа по рампата, но в този миг „Миата“-та прелетя покрай нея! Секунда по-късно и аз последвах примера й.
Сега какво?
Почти в същото време светнаха стоповете. Чух хлъзгането на гумите и видях как колата се обърна почти на 180 градуса.
Докато и аз натисках спирачките, „Миата“-та ускори и се понесе в моята посока. Отклони се, за да не ме удари, и преди да се усетя, вече се носеше по рампата, изчезвайки сред облаци прах.
— На север по I-95! — изкрещях на Бри. — Все още съм по петите й! Засега.
Продължих да летя към магистралата, преминавайки покрай два изхода с максимално позволената скорост от сто километра в час. Накрая свалих крака си от педала на газта и таксито почти спря. Ударих с юмрук по седалката до мен.
На следващия изход обърнах.
Когато пристигнах обратно в хотела, Бри и Сампсън ме чакаха отпред заедно с десетина полицейски коли, чиито лампи на покрива проблясваха в тъмното. Повечето от участниците в „Щурата обиколка“ също се бяха изсипали навън, наслаждавайки се на всяка секунда от хаоса сред всеобщата полуда.
Един моторист, тежащ поне сто и тридесет килограма, с бяла брада, приближи към мен на паркинга.
— Хей, човече, какво стана там?
— Махай се! — отвърнах, без да спирам. Мотористът отново препречи пътя ми. Носеше стогодишна тениска на рок бандата от 60-те „Грейтфул Дед“.
— Само ми кажи…
Сега бях лице в лице с досадника и изгарях от желание да цапардосам някого. И сигурно щях да го сторя, ако Сампсън не ме сграбчи отзад.
— Хей, хей, хей! — изкрещя той — На мен.
В този миг видях Бри да тича към нас.
— Господи, добре ли си? — попита тя.
— Добре съм — отвърнах, опитвайки се да успокоя дишането си. — Слушай, може да съм преследвал ВПУ. Поредната от неговите…
— Не е бил той — прекъсна ме Бри и поклати глава. — Трябва да тръгваме веднага.
— За какво говориш? — избъбрих, докато тя ме буташе по-далеч от тълпата, която продължаваше да ме засипва с откачените си въпроси.
— Току-що ми се обади Дейвис. Някой е бил убит в Националния музей по въздухоплаването и космоса във Вашингтон. Промушен пред цяла тълпа от посетители. Той ни е измамил, Алекс. Този път наистина здравата ни натри носа. Всичко е било планирано.
Трета част
Публиката слуша
71.
Много пъти бях посещавал с децата си Националния музей по въздухоплаването и космоса, но никога не бях виждал подобно нещо. Когато пристигнахме, отвън сградата изглеждаше заплашителна и тъмна, с изключение на остъкленото преддверие на кафенето.
Ала след като влязохме вътре, заварихме около десетина души с шокирани изражения да седят край масите. Чакаха да им разрешат да се приберат у дома. „Очевидците“, досетих се аз. Бяха преживели ужасна вечер. Ала по-лошото беше, че половината от тях бяха деца, някои от които съвсем малки хлапета.
Цяла армия от репортери и фотографи се бе скупчила покрай полицейския кордон по Седемдесета улица, близо до Музея на съвременното изкуство „Хършхорн“. Така поне по-лесно щяхме да избегнем лешоядите.
Сампсън, Бри и аз влязохме директно откъм Индипендънс авеню. На входа на кафенето ни посрещна Гил Кук, един от детективите от екипа ни. Затича се към Бри, като трескаво махаше с ръка над главата си.
— Детектив Стоун, директорът на музея иска да говори с вас, преди…
— След — сряза го Бри и продължи напред. Беше делова и съсредоточена и нямаше да позволи да й губят времето напразно. Харесваше ми как работи, как моментално пое контрола над мястото на престъплението.
Гил Кук я последва като смирено пале, дошло да търси остатъци от трапезата.
— Той каза да ви уведомя, че ще говори с пресата.
Бри спря и се извърна към детектива.
— О, за Бога, Гил! Къде е той?
Кук посочи надясно и закрачи редом със Сампсън и мен. Тримата минахме покрай тъмната изложбена зала с експонати на първите машини, изиграли особено важна роля в историята на космонавтиката, които висяха от тавана като гигантски играчки. Много кинематографично — точно в стила на убиеца. Работата му все повече и повече ми напомняше на Кайл Крейг. Театралниченето, жестокостта. Дали бе изучавал престъпленията на Кайл Крейг?