— За мен беше важно. Както твоята работа е важна за теб — отвърна Деймън.
— Зная. И ще направя всичко, което е по силите ми, за да ти се реванширам. Ако трябва да отидем до колежа за кушинга, ще го направим. Става ли?
Имаше още толкова много неща, които исках да му кажа. Като започнем с факта, че за мен нямаше нищо по-важно от неговото щастие, независимо как може да му се струва понякога. Но реших да не задълбавам. Да не усложнявам нещата. Деймън бе забил поглед в земята, докато тупаше топката с длан.
Накрая вдигна глава.
— Добре. Става.
Двамата се изправихме едновременно и отидохме при колата. Докато влизахме, му казах последното, което трябваше.
— Деймън? Изчезването ти от къщи, несъобразяването ти с домашните правила, страхотно разтревожи баба ти…
— Да, съжалявам за това.
— Е, аз също, защото си наказан да не излизаш.
— Зная — отвърна Деймън и се качи в колата.
— Забрави за наказанието — рекох, преди да стигнем до вкъщи. — Само се извини на баба си.
75.
Ето това беше улика, която ченгетата трябваше да имат — малко късче от грубата реалност, за която никога нямаше да разберат. Ако го направеха, какво пък, по дяволите, той вече щеше да е мъртъв, нали?
На път към Вирджиния ВПУ използва платен телефон, за да осъществи обаждане, както правеше всяка неделя. Сега, след като вече напълно можеше да бъде квалифициран като беглец от закона, не беше разумно да предприема ненужни рискове, като говори по мобилния си телефон. Особено точно на този номер, което някое умно или с повече късмет ченге можеше евентуално да проследи, макар че това беше доста съмнително. Имаше ли въобще такова нещо като умно ченге?
Чу познат глас, който само го накара да стисне зъби.
— Прекрасен ден в Медоу Гроув. Къде да насоча разговора ви?
— Стая шестдесет и две, ако обичате.
— Няма проблем.
По линията се чу прищракване, сетне прозвуча сигналът за свободно. Само веднъж, след което някой вдигна.
— Ало. Кой се обажда?
— Здравей, мамо. Познай.
— О, Господи, не мога да повярвам, че си ти. Откъде се обаждаш? Още ли си в Калифорния?
Така започваше разговорът всеки път, когато позвънеше. В известно отношение това правеше нещата по-лесни, по-удобни и за двамата, напълно изкуствени.
— Да. Всъщност в момента съм застанал на ъгъла на „Холивуд“ и „Вайн“.
— Обзалагам се, че там е прекрасно. Чудесно е, нали? Времето, кинозвездите, Тихият океан, всичко.
— Така е. Истински рай. В някой от близките дни ще те кача на самолета и ще те доведа тук. Иначе как са нещата при теб? Имаш ли нужда от нещо?
Гласът й се снижи до шепот.
— Сещаш ли се за онова цветнокожо момиче, което идва да чисти? Мисля, че ми краде бижутата. — Това беше малко вероятно. Той бе продал последните бижута на майка си много отдавна. Оттам бяха дошли парите за началото на актьорската му кариера, а след това и за да я продължи още известно време.
— Но не се тревожи за мен. Разкажи ми за себе си. Всичко. Обичам, когато ми се обаждаш. Брат ти и сестра ти почти никога не го правят.
Акцентът й дразнеше нервите му, дори и само заради това, че бе работил дълго и упорито, за да се отърве от своя изговор. За разлика от двамата си родители той винаги се бе отличавал с амбицията да стане „нещо“, да надрасне жалкото си обкръжение. И ето че сега бе на върха на света и нямаше друг като него — едно уникално създание.
— Ами, казах ли ти, че много скоро ще пуснат страхотния филм, който снимам? Всички ще го гледат. Поне така смятат от студиото. „Парамаунт Пикчърс“.
Чу как в другия край на линията тя пое дълбоко дъх.
— Не може да бъде!
— Може, мамо. В главните роли сме аз, Том Ханкс и Анджелина Джоли…
— О, много я обичам. Как изглежда в действителност? Мила ли е, или надута?
— Тя наистина е много мила. Обича децата си, мамо. Показах й твоя снимка и й разказах всичко за теб. Всъщност тъкмо тя настоя да ти се обадя.
— Ооох! Шегуваш ли се? Направо настръхнах. Анджелина Джоли! И Том Ханкс! Знаех си, че ще успееш. Винаги си бил толкова решителен.
Телефонният разговор беше представление, елементарно за изпълнение. Това беше най-малкото, което можеше да направи. Или може би най-многото. Не смяташе някога да посети майка си. Не и както Кайл Крейг наскоро бе направил в Колорадо.
— Почакай само да разкажа на баща ти за всичко това. Не си забравил, че рожденият му ден е съвсем скоро, нали?
Лудостта наистина беше семейна черта, нали? Тя си спомняше рождения ден на мъжа си, но не и факта, че се бе застрелял преди повече от двадесет години. Разговорът започваше да го задушава. Време беше да върви.