— След малко ще ти звънна — обещах й.
Това, което видях след броени секунди, бе поредната смайваща изненада. Съобщението беше от ВПУ, изпратено до моя имейл адрес, до този на Бри и май че още до всички новинарски агенции, ТВ канали и радиостанции във Вашингтон и околностите му. Той се бе представил по обичайния си маниер — в съобщението имаше сканирано изображение от последната му СИМ карта. Беше снимка от личната карта на пощенски служител, използвана в Смитсониън, за която не бяхме съобщили на пресата, както и при предишните убийства.
Съобщението бе изписано в познатия подигравателен стил.
Детективи,
Само на мен ли ми се струва, че не отдавате на този случай цялото внимание, което заслужава? По моите сметки засега резултатът е шест на нула за ВПУ. Точно така, много правилно казвам, че е шестият. Или може би са пет и половина, понеже този още не е мъртъв.
Направих си труда да издиря скапания си подражател и го докопах, но не получих никакви благодарности от вас. Не беше трудно — само малко да се замисли човек. Но повече, отколкото вие се замисляте. Повече, отколкото сте способни, ако изобщо мислите.
Но ето какво ще направя за вас. До един час ще получите друго съобщение с адрес в него. Там ще намерите вашия имитатор и ако извадите късмет, ще го заварите жив. Още не съм решил. Задължението е мое, разбира се. Мъртъв или жив? Ще видим.
Е, сега вече разбрахте ли защо обществото е толкова уплашено от мен? Защото в тая работа съм по-добър от вас и те го знаят. Това ви е проблемът. И винаги това ще ви бъде проблем. Отново и отново. За доста години занапред, понеже възнамерявам да се занимавам още дълго с това. Междувременно можете да правите това, което най-добре умеете. Да си седите на задниците и да чакате следващия ми ход.
А дотогава…
Живуркайте си, шибаняци.
82.
Бри се погрижи почти всеки от наличните полицейски автомобили в града да са в готовност. Позвъних на Сампсън и му казах да държи телефона си свободен и да чака обаждане.
Опитах се да се свържа и с Киц, за да разбера дали можем превантивно да проследим всеки новопостъпил имейл, но попаднах на гласовата му поща. Същото се повтори, когато потърсих и асистента му. След това звъннах на началника Дейвис, в офиса на шефа, в офиса на кмета и накрая на Нана.
Историята с ВПУ вече се излъчваше по всички радиостанции и ТВ канали. Разбира се, че щеше да се излъчва. Нали затова го бе направил — за да раздуха всички възможни огньове.
По долните етажи плъзна слух, че на улицата ни очаква все по-нарастваща глутница репортери. Изглежда нищо нямаше да се развие така, както го желаехме, вероятно защото нямаше как да стане, пък и не се очертаваше скоро нещо да се промени. Засега само това можех да кажа.
Накрая Бри и аз престанахме да отговаряме на обажданията. Стояхме, окопани в офиса, и чакахме точно както копелето искаше. Вложихме цялата си енергия да проверим последния имейл, търсейки някакво скрито значение, някакъв признак за психическото му състояние, всичко, което можеше да ни бъде от полза. За да ни предпази да поемем в погрешна посока.
Същото бе при първото убийство — записаното на охранителните камери изображение на техника от поддръжката не водеше доникъде. Онлайн изявите на убиеца бяха само друг вид маскировка, ала всичко бе продукт на едно и също нарцистично съзнание. Явно това бе дълбоко емоционално и умствено разстроен човек, което обаче не означаваше, че не се наслаждава на постиженията си. Той беше организиран и умен и го знаеше.
Стана три и половина. И отмина.
След това стана четири часа.
После пет.
Той очевидно си играеше с нас, като открито ни заявяваше: „Аз контролирам играта“. Двамата с Бри накрая започнахме да се чудим дали изобщо ще има друг имейл.
Най-после в пет и половина пристигна.
Съобщението, което чакахме, се оказа всичко на всичко само от шест думи. Не можеше да му се отрече, че е ефективен, нали?
На Източна деветнадесета и Индипендънс авеню.
Веднага.
83.
Никога досега не ме е обливало такова страхотно напрежение. Или поне не помнех. ВПУ беше достатъчно зло, но сега бях сигурен, че и Кайл Крейг се е присъединил, за да усложни още повече цялата бъркотия, макар че не можех да си обясня защо. Нямах представа и накъде се бяхме запътили. Знаех само, че никак не ми се щеше да отида.
Пътуването до Източна деветнадесета и Индипендънс авеню беше истински папарашки кошмар от сорта на онзи, който навярно бе убил принцеса Даяна и Доди ал Файед в тъмния, ужасен тунел в Париж. Прекосихме диагонално целия град в североизточна посока, при непрекъснатия вой на сирените и следвани по целия път от невероятно многоброен антураж. По дяволите, заприличахме на гайдари, само че от Вашингтон, с влачещи се след нас плъхове, които не искаха нищо повече от това да ни щракнат снимките и да ги пуснат в „Нешънъл Инкуайър“. Ако се бяха обзаложили, че няма да се спрем пред никакви нарушения за правилата на уличното движение, сигурно щяха да спечелят баса.