Когато стигнахме до кръстовището на „Индипендънс“ и Източна деветнадесета, заварихме шест екипа на вашингтонската полиция, които своевременно бяха отцепили движението на коли и пешеходци по главните кръстовища наоколо.
Но какво точно представляваше това местопрестъпление? Какво се бе случило тук?
Нямаше очебийни улики. Кварталът наоколо беше смесица от жилищни и промишлени сгради. Две редици от наскоро ремонтирани къщи се виждаха по цялото протежение и на Източна деветнадесета, и на Индипендънс авеню, погледнато откъм североизточния ъгъл на кръстовището. Спомних си, че всъщност бях чел нещо за този проект във вестниците, най-подробно описание на основните цветове и странните, но интересни сгради. Тъкмо нужните щрихи към драматичната гледка, която нашият убиец ни беше подготвил. Копелето правеше филм, нали? Снимаше всичко в главата си.
В едната посока, на отсрещната страна на улицата, се виждаше новото училище „Сейнт Колета“, а в другата — сграда на Националната гвардия. Зоната, подлежаща на проверка, се оказа огромна. Да претърсваш за нечий труп тук бе равносилно да търсиш игла в купа сено. Или, дай Боже, този път да се натъкнем на жертва, която да е още жива. Но възможно ли бе това! Може би ВПУ искаше да смени ритъма.
Пристигнаха още полицейски екипи, станаха ужасно много, вече престанах да ги броя. Чудех се само кога ще се появи Киц с екипа си. За тази акция се нуждаехме от техниците на ФБР, от цялата помощ, която евентуално можехме да получим.
Първо избрахме като приоритетни жилищните сгради, като се разделихме на двойки и започнахме да чукаме на всяка врата надолу и нагоре по улицата. Всичко останало трябваше да изчака, включително и опитите за усмиряването на тълпата. И без това цялата сцена вече изглеждаше доста налудничаво — снимачните екипи ни следваха на всяка крачка, за да ни заснемат от всеки възможен ъгъл.
Не бяхме претърсили много адреси, когато един от униформените полицаи ни извика:
— Детективи, тук има нещо. Детективи!
Бри и аз се завтекохме, за да проверим какво не е наред. Въпросната къща беше яркожълта, с големи еднокрили прозорци, гледащи към Източна деветнадесета улица. Предната врата беше открехната и силно издълбана около бравата и шпионката, като че ли някой наскоро я е разбил.
— За мен това е достатъчно — рече Бри. — Достатъчно свидетелство за проникване с взлом. Да влезем.
84.
Влязохме предпазливо, съвсем тихо, заедно с един от полицаите от квартала — изплашено хлапе със странното име Ди Лало. Другите униформени останаха отвън, за да ни пазят гърбовете, най-вече от безразсъдните репортери или от по-дръзките зяпачи.
В къщата цареше пълна тишина. Въздухът бе застоял и натежал от горещината — нямаше отворени прозорци, нито климатик. Интериорът беше модерен. Надзърнах във всекидневната отляво и видях шезлонг, имитация на прочутата марка „Иймъз“, лакирана в червено маса, както и плетени столове в трапезарията отзад. Още нищо не можеше да се каже със сигурност, но предусещах, че тук се е случило нещо.
Бри се обърна наляво — беше се заела с всекидневната, — после даде знак на патрулния полицай да продължи право навътре, вероятно към кухнята.
Аз поех нагоре по стъпалата.
Те бяха със солидни дървени дъски и железен парапет. Докато се изкачвах, не изскърцаха нито веднъж. Мястото беше прекалено тихо — мъртвешки притихнало, не спирах да си повтарям, докато тръпнех от това, което може би щяхме да намерим тук.
Ние ли сме публиката този път? Каква ли нова изненада ни очакваше тук? Дали тази сцена е била подредена само заради нас?
Сводестият тавански прозорец над главата ми пропускаше достатъчно светлина до коридора, от който се виждаше целият партерен етаж долу. Отляво имаше затворена врата, а след нея друга, отворена, зад която се виждаше празната баня. Или поне от моя зрителен ъгъл изглеждаше безлюдна.
Все още нямаше хора — нито мъртви, нито живи.
Чух как долу се насъбраха още полицаи, за да удържат напора на тълпата. Нервен шепот и приглушени разговори по радиоканала. Както и пискливият глас на полицая Ди Лало… Някой го нарече Ричард, докато му нареждаше: „Успокой се, Ричард“.