Щрак, щрак, щрак!
Тази шибана снимка ще се окаже златна.
Дребният фотограф до него не престана да бъбри, докато снимаше. Истинска жива говорилня.
— Казват, че този Крос бил един от най-добрите ни детективи. Ама сега се чувства като сритан в задника.
— Така ли изглежда, а? — каза Нийл Стивънс и продължи да снима кадър след кадър, като се стараеше да улови в близък план лицата на всеки от тримата детективи, колкото бе възможно по-точно. Не беше истинско изкуство, но все пак беше добре свършено. Изглеждаше реално.
После се отдръпна малко назад и засне и тримата заедно с един майсторски изпипан кадър.
После престана да снима, а за няколко секунди продължи да наблюдава лицата им през визьора на фотоапарата. Така ли ще ги довърши накрая? И тримата с един изстрел, който ще се чуе из целия свят? Или може би ще го направи изискано и бавно — един по един.
Стоун.
Сампсън.
Крос.
Още не беше решил. Пък и нямаше защо да бърза… По-добре да се наслади на пътуването и да стигне до края му, когато той реши. Както и да го направи, краят ще бъде един и същ: смърт. А той ще се превърне в легенда — заедно с най-добрите.
— Значи каза, че току-що си пристигнал в града? — Дребосъкът още бърбореше глупостите си. — Предполагам, че не си говорил с някой от тях, а?
— Не — отвърна Нийл Стивънс. „Не“ прозвуча на типичния му чикагски акцент. — Но определено очаквам това с нетърпение.
89.
Надеждата и оптимизмът умират по малко всеки път, когато се случва нещо трагично и невиждано като това. Убийството на Киц сякаш отвори по-голямо пространство в сърцето ми за омразата. Истина ли беше? Всичко, на което засега можех да се надявам, беше утехата, че ще заловим убиеца — или убийците — и все някак си ще сложим край на всичко това.
Затова се заех с единственото позитивно нещо, което можех да правя: продължих да работя по случая, дори още по-упорито от преди. Като за начало Бри, Сампсън и аз останахме до късно през нощта в къщата на Деветнадесета улица. Търсехме дори най-дребните свидетелства от местопрестъплението, но, честно казано, нищо не открихме. Мястото беше чисто. Оказа се, че собствениците са заминали за един месец. Никой от съседите не бе видял нещо необичайно. Никой не бе забелязал ВПУ преди или след като бе убил Брайън Кицмилър.
Прибрах се у дома към три и половина след полунощ и поспах само няколко часа, след което станах и всичко започна отначало. Първо трябваше да видя пациентите си, но използвах ранната утринна разходка до кабинета, за да превъртя всичко отново в главата си. После отново. И отново.
Какво пропусках? Той се усъвършенстваше — това поне беше ясно. Точно както е при всеки сериен убиец след поредния успешен удар. Въпросът е как точно. Със сигурност методите му се подобряваха и ставаха по-сложни. Всичко от вчера беше донякъде по-мащабно: и отразяването от новинарите, и куражът му — или по-точно дързостта му, — и идеално подбраното телевизионно време за излъчването на живо.
Всичко се въртеше около контрола, нали? Точно това се променяше най-драматично тук. Този извод изкристализира в съзнанието ми, докато тичах към кабинета си. С всяко убийство ВПУ придобиваше по още малко контрол, демонстрираше още малко от превъзходството си над нас. Което, по ирония на съдбата, означаваше, че времето не работеше в наша полза.
Все още мислех за личността на убиеца като той, но това можеше да не е истина. Не бе изключена и вероятността мъж и жена да работят заедно, оставяйки улики за нас, които да проследим.
90.
В много отношения имах чувството, че водя двойствен живот — вероятно защото беше точно така. Тази сутрин, след сеанса със Санди Куинлан, трябваше да се заема с Антъни Демао. Бях решил, че след малкия пробив, постигнат при последната ни среща, е добре да го вместя в графика си за колкото е възможно повече допълнителни сеанси. Все още не знаех какви са отношенията помежду им след сцената в моята чакалня, на която бях станал свидетел.
Изпитах облекчение, когато видях, че тази сутрин, докато Санди излизаше, двамата не се погледнаха. Тя май се чувстваше неудобно. Антъни изглеждаше безразличен. Това ме зарадва, защото те нямаха нужда от връзка помежду си. Просто ми се струваше нередно.
След като Санди си замина, поведението на Антъни започна да се променя. Несъмнено беше развълнуван и правеше впечатление на по-неуверен от обичайното. Въпреки жегата той носеше дълги панталони и камуфлажно яке, плътно закопчано. Влезе в кабинета ми и се тръсна на кушетката.