Свих рамене и й смигнах.
— Мисля, че огънят е готов — подхвърлих. — Сигурен съм.
— Търпение — скастри ме Бри. — Ще си заслужава. Аз си заслужавам, Алекс. Все пак не е зле за момента да не забравяме мотото на майсторите бойскаути: „Ако не планираш добре, планираш да се издъниш“.
— Никога не съм бил бойскаут — въздъхнах. — Твърде съм възбуден, за да бъда…
— Търпение. Трябва да знаеш, че и аз съм възбудена.
Отидох да потърся подпалки, а Бри разопакова останалия багаж от колата. Оборудването, което бях измъкнал от тавана на къщата ни, изглеждаше като древна антика в сравнение с нейната екипировка. Тя сглоби чевръсто свръхлеката палатка, напълни я с два надуваеми матрака, термично одеяло и два фенера.
Дори бе донесла система за филтрация на вода, в случай че ни се прииска да пием от потока. Най-накрая окачи вятърни камбанки над входа на палатката. Чудесно допълнение.
Аз, от своя страна, бях осигурил две опашки от омар и две огромни, прошарени и мариновани телешки пържоли от деликатесния магазин на „Делмонико“, готови за печене. Черните мечки бяха в изобилие наоколо, но жилавото месо не беше по вкуса ни.
— Имаш ли нужда от помощ? — попитах, след като огънят се разгоря, изпращайки снопове искри към небето. Бри тъкмо бе измъкнала парче брезент от задната седалка навярно за да го използва за навес.
— Да, отвори бутилката „Каберне“. Моля те, Алекс. Почти сме готови.
Издърпах тапата от бутилката, а Бри метна брезента върху три клона над палатката, с по два хлабави възела отстрани, за да може да го вдига или спуска по желание.
— Трябва да внимаваме с храната — отбеляза тя. — Заради рисовете и мечките, нали се сещаш. По тези места се навъртат доста мечки.
— И аз така съм чувал. — Подадох й чаша. — Знаеш ли, ти си доста сръчна домакиня.
— А ти си добър готвач, обзалагам се.
Понякога не обръщах внимание на думите на Бри, тъй като бях прекалено омагьосан от тези нейни лешникови очи. Те бяха първото нещо, което забелязах у нея. Някои хора просто имат страхотни очи. Разбира се, не само очите й ме разсейваха. Във всеки случай не точно в момента. Тя вече бе свалила обувките си и разкопчаваше късите си панталонки. И блузката. И ето я, застанала пред мен по светлосини гащички и сутиен. В този миг напълно забравих за очите й, колкото и да бяха прекрасни.
Тя ми подаде чашата си, за да я напълня.
— Знаеш ли кое е най-хубавото на това място?
— Не съм съвсем сигурен, но мисля, че скоро ще разбера. Прав ли съм?
— Да, определено си прав.
7.
Винаги съм имал чувството, че животът е на границата на абсурда и безсмислието, но при все това може да бъде хубав, ако го погледнеш от правилната страна.
И така, остатъкът от ранната вечер бе идеален за нас. Двамата с Бри, ръка за ръка, вървяхме забързано надолу, към подканващата синева на Биг Хънтинг Крийк. Свалихме остатъка от дрехите си и се гмурнахме. След първите една или две минути, докато свикнем, усещах водата като втора кожа.
В този момент не знаех дали отново ще мога да изляза. И не исках. Целувахме се и се прегръщахме, сетне плувахме и се плискахме като две безгрижни хлапета в лятна ваканция. Някъде наблизо големите езерни жаби се опитваха да ни правят серенада с упоритото си квакане.
— Да не мислите, че е забавно? — подвикна им Бри. — Е, предполагам, че е тъй…
Целувахме се до насита. На това място в старите филми сцената прекъсваше и екранът се запълваше от бързо движещ се влак, преминаващ през тунел. Само дето Бри и аз изобщо не бързахме да излезем от тунела. Тя ми прошепна, че имам най-нежните ръце на земята, и си пожела да я погъделичкам леко и да не спирам. Харесваше ми това, което правех, и на свой ред й доверих, че тя има най-мекото тяло, което е странно, имайки предвид колко е стегната. Подобна сексуална игра не можеше да не доведе до беля. И така и стана.
Влязохме малко по-навътре, докато водата стигна до гърдите ни. Сетне Бри се стрелна към мен и обви крака около кръста ми, докато прониквах в нея. Любенето във водата е по-дълго, но и най-хубавите неща си имат край. Бри извика, аз я последвах и дори проклетите жаби замлъкнаха за миг.
След това двамата лежахме отмалели върху тревистия бряг, докато късното слънце ни изсуши. Правехме неща, които отново ни вкараха в беля. Накрая все пак се облякохме и се заехме с приготвянето на вечерята.
— Бих могъл да свикна с това — казах на Бри. — Всъщност вече свикнах.
След пържолата, омара и моята прочута, макар и в тесен кръг, салата от марули, дойде ред на десерта от убийствено вкусни курабийки. Беше ги приготвила Нана. Тя харесваше Бри.