Детектив Бри Стоун сега беше неговата публика. Но тя дори не го удостои с поглед. Вдигна длан и се настани в автомобила, все едно му казваше: „Майната ти“.
— Да тръгваме — нареди тя на ченгето зад волана и те се отдалечиха от бордюра. Край на интервюто.
— Да не би днес да имате лош ден, детектив Стоун? — провикна се Нийл Стивънс след нея.
Това бе щрих към образа — последно заяждане от напорист журналист. Не беше сигурен дали тя го чу, докато полицейският автомобил не удари внезапно спирачки. После колата се върна с няколко метра назад, където беше паркирана преди малко.
Бри Стоун изскочи и го огледа набързо. Сега вече бе привлякъл вниманието й. Но дали това бе за добро?
— Как казахте преди малко, че е името ви? — попита го тя. — Не го запомних.
— Стивънс. От Чикаго, от „Асоушиейтид Прес“. — В никакъв случай не биваше да трепва. Затова пристъпи по-напред. Та нали тъкмо това би направил Нийл — всичко в името на репортажа! — Тази сутрин оставих съобщение на гласовата ви поща. — Никакво съобщение не бе оставял. — Всъщност само се надявах да направя документален филм за екипа ви, докато съм във Вашингтон.
Справяше се доста добре, но май не беше убедителен докрай. Логически нещо куцаше, дори самият той го усещаше.
Явно и тази Стоун го е доловила.
— Мога ли да видя някакъв ваш документ за самоличност? — гласеше следващият й въпрос.
Ами сега? Какво да направи? Отново пристъпи още по-близо до нея и й подаде личната си карта. С крайчеца на окото си можеше да следи другото ченге в колата — и двете му ръце си оставаха спокойно отпуснати на волана. Револверът на Стоун беше в кобура, на високо, на дясното й бедро, съвсем близо до значката. Беше я докопал — не се съмняваше. Можеше да я довърши още тук, още сега. Знаеше, че трябва да го направи.
Тя отново го погледна, но лицето й сега беше по-спокойно от преди.
— Да, добре. Можем да си поговорим за кратко в офиса. Ще ви представя на хората от екипа, които са там. Как ви се струва?
Беше почти убедителна. Почти ме заблуди, детектив. Но тонът й подсказа на ВПУ всичко онова, което му бе нужно. Включително и това, че трябва да действа незабавно, иначе с него ще е свършено.
Юмрукът му се стрелна напред и се стовари върху слепоочието на Бри Стоун. Господи, каква твърда глава имала тази жена! Сграбчи глока и застреля другото ченге направо през прозореца на колата. После, за да е съвсем сигурен, ВПУ простреля още веднъж сгърченото му тяло. Едва тогава се извърна към Стоун.
Тя още лежеше по очи върху тротоара, очевидно ранена, но в съзнание. Притискаше едната ръка към челото си, а кръвта се процеждаше между пръстите й. И въпреки това събра сили, протегна другата си ръка и се опита да го достигне. Той обаче веднага затисна ръката й с крака си, а после я завъртя по гръб.
— Не мърдай! — изкрещя в лицето й.
Доближи дулото на сантиметри от очите й.
— Хубаво ме погледни, Бри. И запомни добре шибаното ми лице. И всеки път когато си го спомниш, ще знаеш каква си загубенячка. Ти и твоят голям чукач, Алекс Крос. Защото ти току-що се запозна с ВПУ. С Вашингтонския публичен убиец.
95.
Бързах да стигна при Бри в спешното отделение на болницата „Сейнт Антъни“, точно където почина съпругата ми Мария. Не можех да избия от главата си тази ужасна, крайно болезнена мисъл. Когато се втурнах вътре, тъкмо приключваха с шевовете на Бри. До мен достигна слухът, че трябвало едва ли не насила да я домъкнат до спешното. За нещастие другият полицай, чието име било Хауи Пиърсол, загинал. Още един убит полицай.
Бри заговори веднага щом ме видя.
— Днес той допусна огромна грешка, Алекс. Сигурна съм, че не е очаквал да стане така.
— Той не е мислел, че ще те види там. Не, не е планирал. Ала не можем да бъдем стопроцентово сигурни в това, Бри. Той винаги всичко планира, нали?
Тя трепна при довършването на последния шев. Докторът, който я обработваше, ме погледна с безмълвна молба за помощ, но Бри продължи да говори:
— Все пак се възползва докрай от ситуацията. Присмиваше ми се и ме дразнеше, Алекс. Остави ме да видя ролята, която играеше — на репортер от „Асоушиейтид Прес“. Дори ми каза името си — Нийл Стивънс. Говори ли ти нещо това име? Или фактът, че този път е избрал да се прави на репортер? Спомена още, че бил от Чикаго.
— Нека по-късно да говорим, когато се оправиш — казах и стиснах ръката й.
Тя остана смълчана за няколко секунди.