— Знаеше ли, че Хауи Пиърсол съвсем наскоро се беше оженил? — попита тихо тя. — Преди две седмици. Жена му е учителка.
Кимнах, докато се опитвах да я накарам да мълчи поне докато хирургът не свърши с шевовете й.
— Никого другиго не видях, Алекс. Никаква жена не се появи. Може би тя е била само за еднократна употреба. За да ни заблуди. Хей, внимавай повече с тази игла, става ли?
— Съжалявам, детектив — извини се докторът от спешното.
— Не съжалявай, а само бъди по-внимателен.
След това двамата с Бри седнахме в чакалнята да поговорим. Имах да й кажа няколко неща, за които отсега знаех, че не би искала да чуе.
— Бри, положението се промени. И двамата го знаем. Ако той днес не те е убил, това е само защото не се е вписвало в другия план, който вече си е съставил. Не си пасвала на ролята, в която е възнамерявал да се превъплъти. Ще се чувствам много по-спокоен, ако не работиш сама до края на случая. Съгласна ли си, че така е най-разумно?
— Алекс, не бях сама в къщата. Отидох заедно с още един полицай. Но сега той е мъртъв.
Кимнах.
— Добре. Разбирам. Не исках да прозвучи снизходително. Но трябва да ти кажа още нещо. Искам да дойдеш у дома…
— Не, благодаря. Няма да се местя заради него. Вече видях този кучи син. Ще го заловим. Обещавам ти го. Каквото и да ми струва.
Каква ирония. Колко пъти самият аз съм бил на отсрещната страна в подобни разговори? Действително не очаквах Бри да възприеме идеята ми. Прекалено много я уважавах, за да допусна за миг дори, че ще се съгласи да се оттегли от разследването. А и тя в никакъв случай не би го сторила.
— Добре съм, Алекс. Наред съм. Благодаря ти за милото отношение. Хайде да се махаме оттук. Хората умират в болниците.
Вървяхме към колата ми, когато Сампсън ми се обади. Звучеше необикновено възбуден.
— Алекс, кракнахме онзи Ай Пи адрес. Мисля, че току-що сайтът се активира. Но между другото той има нов уебсайт.
— Господи, ти се шегуваш. Нека първо се погрижа за Бри, а после идвам направо при теб.
— Моля? — Бри ме изгледа възмутено. — Идвам с теб. И точка. Край на дискусиите.
— Сампсън, двамата идваме при теб.
96.
Когато пристигнахме, отдел „Убийства“ бе странно притихнал. На практика офисът беше почти изцяло обезлюден. Знаех, че повечето ни колеги бяха по улиците, за да търсят ВПУ или поне следи, водещи към него.
— Как си, Бри? — Сампсън се изправи, за да я изчака да седне, но тя остана права, без да помръдне, упорита и непоклатима — истинска Скала.
— Добре съм. Не бих могла да съм по-добре, Големи човече. Какво си открил?
Сампсън се засмя на нейното перчене, сетне тримата се отпуснахме уморено на столовете.
— Някои от най-великите му удари — заговори Сампсън. — Нека ви покажа последния.
Вгледахме се в екрана, където новият сайт се зареждаше. Беше със същото заглавие като оригиналния: „МОЯТА РЕАЛНОСТ“, с удебелени бели букви на черен фон.
— Само да си поема дъх — промърмори Бри. — Ще му дам да се разбере на този тип. Още при следващата ни среща. — Погледнах я укорително.
Посегнах към мишката и плъзнах курсора надолу по сайта. Но вместо блог или какъвто и да е текст, този път се показваха само изображения. Бяха подредени в две колони: отляво фотографии на създадените от него образи на убийци или ролите му. Жертвите бяха отдясно. Най-отгоре бяха двете картини, заснети от екрана на фалшивия иракски видеоклип. Следваше кадър с Тес Олсен на четири крака и с червената кучешка каишка около врата й.
Следващият ред от снимки показваше като в „Досиетата X“ сцени от центъра „Кенеди“, както и Матю Джей Уокър, но със зелена буква X на лицето му.
После се появи фалшивият подражател с маската на Ричард Никсън, както и две фотографии на младежите, които бе убил на надлеза над магистралата.
Снимката на Аби Курльове представляваше семеен портрет, заедно със съпруга й и малкото й момче, усмихващи се до нея. Тази снимка беше показвана по всички новинарски предавания. Целият свят бе видял това изображение.
Последните две фотографии бяха зърнести и замъглени, но все пак достатъчно ясни, за да можем да различим някои подробности. Бри разпозна репортера „Нийл Стивънс“, дори и шапката с емблемата на „Уайт Сокс“, нахлупена над очите му.
После дойде ред на Киц.
Очите и устата му бяха отворени, а по брадичката му се стичаше тънка струя кръв. Очевидно този кадър е бил заснет, след като му е прерязал гърлото, но преди да постави гумената маска на лицето му. И тримата се взирахме в снимката на умиращия Киц.
Бри удари с юмрук по масата.
— Какво, по дяволите, иска той? Това ли е представата му за проклетата слава и известност?