— Бих искам да огледам хижата му — казах, внезапно въодушевен от идеята, докато произнасях думите на глас. — Да подуша наоколо.
— И аз си мислех същото, но няма начин, нали? Трябва да разрешим този случай, колкото може по-бързо. Но съм съгласна с теб — бих искала да огледам хижата му.
— Можем да тръгнем в петък — предложих аз — и да се върнем в неделя.
Бри не отговори. Отначало помислих, че е сметнала думите ми за шега. Но после тя се засмя.
— Да не би това да е завоалирано предложение да заминем заедно за уикенда?
103.
Най-накрая Кайл Крейг се завърна във Вашингтон. Страхотно, нали? Беше отпочинал и готов за действие. Всичко отиваше към решително стълкновение и той вече губеше търпение от изчакването да настъпи последният сблъсък. Или по-точно сблъсъци.
Защо късметът му изневери, когато го натикаха в онази адска дупка в Колорадо? Е, той го бе обърнал на своя страна, въпреки предсказанията. Правеше го през целия си живот.
Преди да се прибере във Вашингтон, купи една кола на старо в Мериленд. Буикът се оказа изненадващо бърз. Освен това имаше предимството, че не биеше на очи сред другите автомобили. Крадците на коли от Вашингтон едва ли щяха да го пожелаят, което също не беше за пренебрегване.
За два часа, рано сутринта, от четири до шест, той се поразходи из столицата, като се преструваше, че се любува на гледките като турист. Спомняше си преживелиците като агент в този град. Премина по Първо авеню, покрай сградите на Върховния съд, Камарата на представителите, Сената, Капитолия, дори отдаде чест пред Статуята на свободата на купола й.
Великолепен град! Все още си оставаше един от любимите му, макар че според него не можеше да се сравни с Париж. Винаги се бе възхищавал от французите и от оправданото им презрение към американците.
Накрая Кайл подкара буика по Пенсилвания авеню и мина точно покрай „Хувър Билдинг“, или главната квартира на ФБР. Тук бе сцената на толкова много от триумфалните му успехи, когато служеше като агент, а после като директор — преследвайки жестоките убийци, най-вече серийните. По ирония на съдбата никой не бе постигал повече успехи в разкриването им, дори Алекс Крос.
И ето че той отново беше тук, готов за злодейски подвизи, докато усещаше как старата отрова пулсира в тялото му, готова да изригне. Също като в доброто старо време.
Имаше малък компютър „Сони“, с много добър звуков и видеоинтерфейс, така че можеше направо от колата да се свързва с Интернет. Доста интересни неща се бяха променили в света на техниката, докато си прахосваше времето в Ей Ди Екс във Флорънс. Беше ги пропуснал, благодарение на Крос и още неколцина от Бюрото, които му помогнаха да го изиграе.
Кайл включи компютъра.
После написа:
Аз съм в града. Донякъде емоционално преживяване. Ако нямаш друг ангажимент, спомни си за срещата ни в събота вечер. Вярвам, че заедно ще бъдем велики. Мястото е белязано с „X“.
Не си направи труда да добави „Сега ти си мой заместник“. Кайл предполагаше, че за ВПУ това би трябвало да е очевидно.
— Макар че това тепърва ще трябва да се докаже. Просто ще го проверим.
104.
Най-лошото тепърва предстои! Кайл помнеше тази завладяваща фраза от много отдавна, преди да бъде заловен от Алекс Крос. Тогава току-що бе убил най-безцеремонния криминален репортер от „Уошингтън Поуст“, както и жената на арогантното копеле. Беше планирал да засенчи най-великите мозъци на неговото време — Гари Сонежи, Джефри Шейфър, Казанова, с когото бе работил, така да се каже, като съавтор. Ала най-вече това, което бе и най-важното за него: Кайл възнамеряваше да надмине себе си — да израсне, да се развие, да постигне величие в бранша си, да следва мечтата си.
Внезапно си спомни още нещо, много болезнено, от времето на ареста му. Алекс Крос му беше избил два от предните зъби! Ето как изглеждаше, когато накрая го заловиха. На снимките, появили се във вестниците и списанията из целия свят. И на всяко телевизионно предаване.
Мислителя!
Беззъб.
Като някакъв шибан глупак.
Като скитник, като клошар.
И онази жена! Тя му се присмя публично. Заяви в лицето му, че никога вече няма да види слънцето. Хвалеше се и се перчеше пред цял куп свидетели. Дори после написа някаква високопарна книга, която също толкова скучният „Уошингтън Поуст“ нарече „шедьовър на криминалното правосъдие“.