Значи в тази мрачна къща във Феърфакс — в колониален стил, с червени тухли — живееше Нина Улф. Май заплащането на лицемерието не е кой знае какво, нали?
Кайл започна да обикаля около къщата — и докато крачеше, извади малък метален цилиндър. Започна трескаво да го друса. Беше бесен и имаше пълното право на това. Съдия Нина Улф бе отнела четири години от живота му.
Нямаше вече никакво съмнение — моментът беше настъпил.
ВПУ беше остаряла новина.
Започваше.
Веднага.
Сега.
Той отново беше най-важният.
Само той.
Насочи цилиндъра и написа съобщението си.
105.
Обади ми се Мони Донели, анализатор и добър приятел от Куонтико — вероятно защото Мони знаеше, че съм близък със съдията Нина Улф. Двамата бяхме работили заедно по време на процеса срещу Кайл Крейг. След това й помогнах за книгата. Нина беше предана майка на три дъщери, тийнейджърки. Съпругът й, Джордж, беше приятен и толкова забавен, че направо можеше да участва с голям успех в някоя комедия. Той идеално допълваше твърде сдържаната Нина.
А сега — това отвратително варварство в дома им. Разбира се, знаех кой е убиецът на Нина Улф, макар че почти ми се искаше да греша. Представях си, че съществуваше малко вероятната възможност ВПУ, а не Кайл Крейг, да е бил убиецът на съдия Улф, но това бе само порив на въображението.
Пристигнах във Феърфакс в два през нощта. Заварих десетки коли, микробуси и камиони, повечето от които с мигащи въртящи се светлини по покривите си. Съседните улици в предградието също бяха оживени. Във всяка къща, покрай която преминах, прозорците грееха ярко, като изплашени, бдителни очи.
Ужасно тъжно нещо се беше случило в този квартал — тих и красиво подреден. Хората просто се опитваха да си живеят живота сред хармония и достойнство. Толкова много ли искаха? Очевидно да.
Когато стигнах до края на задънената уличка, излязох от моя мерцедес R350 и продължих пеша. После се затичах, вероятно имах нужда да бягам. Може би дори исках да изчезна оттук — в някакъв по-здравомислещ свят, — но напредвах право към къщата на семейство Улф, както винаги притеглян от опасността, от хаоса, от смъртта и опустошението.
Внезапно спрях. Вледеняваща тръпка ме прониза като нож. Още не бях стигнал до прага на къщата, но вече видях първото ужасяващо изображение. Беше точно пред очите ми.
Той е знаел, че ще дойда тук и ще го видя, нали?
Един яркочервен „X“ беше изрисуван върху покрива на колата на семейство Улф — черен мерцедес S-класа.
Друг червен „X“ беше надраскан върху входната врата, почти от горе до долу.
Но аз знаех, че не бяха хиксове. Бяха кръстове!22 И бяха предназначени тъкмо за мен.
Репортерите ме разпитваха на висок глас зад полицейските ленти, докато снимаха трескаво къщата и колата. Но пред очите ми всичко се мержелееше като в мъгла.
— ВПУ е, нали? — чух да се провиква някой от тях. — Какво прави той тук, във Вирджиния? Да не би да е разширил периметъра си?
„Не“ — помислих си аз, но предпочетох да запазя мнението за себе си. Кайл Крейг не е разширил периметъра си, а просто се е прибрал у дома. И е набелязал мишената си.
Не — мишените си. Кайл винаги е мислел мащабно.
106.
Кайл бе пощадил Джордж Улф и трите деца. Чудех се защо. Може би е бил прекалено съсредоточен. Искаше съдията Нина Улф… Ала каква ще бъде следващата му стъпка? И колко дълго ще трябва да чакам, преди да се появи на прага ми? Или може би вътре, в къщата?
Първият ми сеанс тази сутрин, от осем часа, беше със Санди Куинлан. Но тя не се появи. Което само ме накара да се почувствам още по-силно притеснен заради всичко напоследък. Сега и практиката ми като психиатър започна да отива по дяволите, да се проваля пред очите ми.
Освен това бях загрижен. Санди никога досега не бе пропускала сеанс, затова я изчаках в кабинета до малко след девет. После бе ред на Антъни Демао. Но и той не дойде. Какво им ставаше на тези двамата? Дали сега не бяха заедно? И какво още щеше се обърка днес?
Чаках, доколкото можах, след това се обадих на Бри, за да й съобщя, че съм на път да я взема. По-късно днес, следобед, щяхме да отпътуваме за Монтана през Денвър, за да огледаме хижата на Тайлър Бел. Това беше нещо, което чувствахме, че сме длъжни да сторим. Да видим мястото лично, да преровим всичко, което е оставил там.
Докато излизах от сградата, едва не се сблъсках със Санди Куинлан. Тя ме чакаше на тротоара, пред външната врата. Санди беше облечена изцяло в черно, потна и задъхана.