— Какво става, Санди? — попитах я, като се опитвах да запазя самообладание. — Къде беше днес?
— О, доктор Крос. Изплаших се, че ще ви изпусна. Съжалявам, че не се обадих. — Тя ме погледна косо и ме поведе към бордюра. — Трябваше да дойда, за да ви кажа… Заминавам.
— Заминаваш ли? — удивих се аз.
— Връщам се в Мичиган. Вашингтон не е за мен. Честно казано, идването ми тук беше грешка. Искам да кажа, че дори и да бях срещнала някого, какъв щеше да е смисълът, след като мразя този град?
— Не може ли, Санди, преди да си тръгнеш, да насрочим още един сеанс? В понеделник сутринта? Понеже и аз заминавам, иначе щяхме да се видим през уикенда.
Тя се усмихна. Изглеждаше самоуверена, както не я бях виждал никога досега. После поклати глава.
— Отбих се само за да се сбогуваме, доктор Крос. Вече съм решила. Зная какво трябва да направя.
— Е, добре, тогава. — Протегнах й ръка, но тя се хвърли върху мен и ме прегърна. Стори ми се някак си пресилено, едва ли не театрално.
— Ще споделя една тайна — прошепна тя в рамото ми.
— Искаше ми се да се бяхме срещнали при други обстоятелства. Да не бяхте мой терапевт.
После Санди се надигна на пръсти и ме целуна по устните. Очите й се разшириха. Мисля, че и моите. Тя се изчерви.
— Не мога да повярвам, че го направих! — възкликна, развълнувана като тийнейджърка.
— Е, предполагам, че за всичко си има първи път — промърморих аз. Би трябвало да съм ядосан, но какъв смисъл имаше? Тя се връщаше в Мичиган и това може би беше за добро.
След кратка неловка пауза Санди кимна към колата си.
— Ще ме изпратите ли?
— Паркирал съм на другата улица — обясних й аз.
Тя наклони глава свенливо.
— Тогава да повървим до вашия автомобил, а?
Засмях се, като го приех за комплимент.
— Довиждане, Санди. Желая ти късмет в Мичиган.
Тя размаха пръст, след което леко ми намигна.
— Късмет и на вас, доктор Крос.
107.
В този момент ВПУ играеше друга роля — на детектив Джеймс Корнинг. Остави фотоапарата, през който досега следеше Алекс Крос, и се загледа през прозореца на колата си точно както би сторило всяко тъпо ченге. Току-що бе снимал как Крос се целува с пациентката си Санди Куинлан, което, разбира се, не беше истинското й име. Санди Куинлан беше само поредната й роля. Също като Антъни Демао. Или като детектив Джеймс Корнинг.
Работата на Корнинг през цялата тази седмица бе да следи Крос и Бри Стоун. Не беше разумно да се приближава твърде много до тях, но като цяло тези двамата никак не се оказаха трудни за проследяване.
Сега последва Крос до паркинга, намиращ се недалеч от офиса му, след което пое след него към апартамента на Бри Стоун в жилищната сграда на Осемнадесета улица.
Двамата излязоха оттам след около десетина минути. Стоун носеше сак — пътуваше почти без багаж, — на което малко жени бяха способни. Джеймс Корнинг продължи да се движи зад тях, докато не му стана ясно, че са се насочили към Националното летище „Роналд Рейгън“. Добре. Всъщност не беше изненадан.
При входа на паркинга към летището той отново се подреди зад тях. Крос намери място за паркиране на третото ниво, а Корнинг продължи нагоре и паркира на четвъртото ниво, след което отново засече Крос и Стоун по закрития коридор, издигащ се над земята и водещ към терминала.
Джеймс Корнинг остана назад, за да избегне всяка опасност да бъде забелязан.
Те се чекираха пред гишето на „Американ Еърлайнс“, така че Джеймс Корнинг бе улеснен при огледа на разписанието за излитащите полети. Най-логичният избор бе Денвър. За всеки случай ги изчака да слязат до ескалатора, преди да се върне отново в зоната за продажба на билети.
Показа служебната си карта пред представителя на „Американ Еърлайнс“ зад гишето.
— Аз съм детектив Джеймс Корнинг от вашингтонската полиция. Необходима ми е информация за двамата пътници, които току-що се чекираха при вас. Стоун и Крос, нали?
След като получи необходимите сведения, Джеймс Корнинг спря и си купи поничка, която нямаше намерение да изяде. Тя беше част от плана. Важна част. И в същото време забавна. После пое обратно към паркинга.
Спря се на третото ниво, до колата на Крос. Пъхна един мобилен телефон от нов модел в кесията до поничката, сгъна кесията и я залепи с тиксо към долния ръб на вратата на колата, откъм мястото на шофьора. Надали някой от минаващите оттук би обърнал внимание на това, но със сигурност Крос и Стоун няма да го пропуснат, след като се върнат от пътуването.
Което щеше да стане в неделя, в четири и половина следобед, с полет 322 от Денвър.