— Не звучиш много уверено, когато говориш за разузнавателните си сведения — промърмори сърдито Милс, който явно спадаше към мърморковците.
— Не съм. Той още от самото начало ни обърква. Обича да разиграва разни игрички.
Спалнята на Тайлър Бел беше усойна — малка и тъмна. Вътре имаше тоалетна чиния и умивалник, но разделени с още един шкаф за книги. Никъде не видях нито вана, нито душ, нито каквото и да е друго приспособление за къпане, ако не броим близката река. Всъщност дори ми напомняше по-скоро за затворническа килия… А това отново ме подтикна да се замисля за Кайл Крейг. По дяволите, какво общо имаше Кайл с нещата тук?
Единственото украшение бяха трите фотографии в рамки на стената, подредени вертикално, което ми напомни за новия уебсайт на ВПУ. На най-горната черно-бяла снимка се виждаше сватбен портрет — вероятно майката и бащата на Тайлър Бел. На средната бяха снимани две кучета от породата голдън ретривър.
А най-долу бе третата фотография с петима възрастни, застанали пред същия червен пикап, който сега беше изоставен отвън, пред хижата.
Разпознах трима от тях и това ми послужи като отправна точка за следващите ми разсъждения: Тайлър Бел, Майкъл Бел и Марти Лоуенщайн-Бел, която накрая беше убита от съпруга си. Но другите двама, мъж и жена, не ми бяха познати. Една от жените бе вдигнала два пръста като буквата „V“ зад главата на Тайлър. Да не го смяташе за дявол?
— Не е ли странно? — обади се Бри. — Те наистина изглеждат щастливи. Не мислиш ли?
— Може би действително са били. По дяволите, вероятно той още е.
Накрая, след като в продължение на часове проверявахме всеки сантиметър от спалнята, се върнахме в голямата стая, за да се заемем с кухненския ъгъл, който бяхме оставили последен в списъка за претърсване. Нямаше смисъл да отваряме този стар хладилник по-рано, отколкото се налагаше. Отдавна беше излязъл от мода, очевидно беше работил дълги години. Повечето от храната в него приличаше на закупена на едро — зърнени храни, консервиран боб, подредени в найлоновите торби от магазина покрай кутиите с някаква непозната за мен каша на прах.
— Сигурно обича горчица — отбеляза Бри. На вратата на хладилника имаше бурканчета с няколко вида от нея.
— Както и мляко. — Беше се запасил с две опаковки по половин галон, като едната от тях не беше отваряна. Наведох се, за да погледна по-отблизо.
— Млякото не издържа дълго — констатирах аз.
— Не само млякото. — Бри отново бе притиснала кърпичката си към носа и устата си.
— Не, имам предвид, че една от тези опаковки е с дата, която е с цял един ден по-късно, след като са го видели тук за последен път. — Изправих се и затворих вратата на хладилника. — На други картонени опаковки има дата от девет след това. Защо му е било необходимо да купува мляко, след като се е готвел да изчезне?
— Освен това — додаде Бри — защо е трябвало да потегли така внезапно? По всичко личи, че тук си е живеел спокойно… Кой би могъл да го притесни?
— Точно така. Това е погледнато от друг ъгъл. А сега по коя следа да поемем?
Обаче явно не бе съдено да ми отговори на този въпрос. Почти веднага след като го зададох, телефонът ми иззвъня и всичко се промени за пореден път.
110.
Сведох поглед към дисплея на телефона, за да проверя кой ме търси.
— Вероятно са хлапетата — казах на Бри и натиснах копчето. — Поздрави от голямата планина под небето! — заговорих с весел тон.
Но вместо отговора, който очаквах, чух само:
— Алекс, аз съм, Нана.
Напрежението в гласа й веднага надигна у мен вълни от ужасяващ страх, които се разляха по цялото ми тяло.
— Какво става? Децата добре ли са?
— С децата всичко е наред. Става дума за… — Гласът и потрепери и тя въздъхна. — За Сампсън, Алекс. Джон е изчезнал. Цял ден никой нищо не е чувал за него.
Сякаш ме поляха с ледена вода. Когато вдигнах телефона, почти очаквах да чуя как ме поздравяват радостните гласчета на хлапетата: Здрасти, тате. Кога ще се прибереш у дома? Ще ми донесеш ли нещо?
Но вместо това…
— Алекс, там ли си?
— Тук съм. — Всичко около мен отново, но бавно, застана на фокус. Бри ме гледаше напрегнато, чудейки се какво става. После и нейният телефон иззвъня.
Имах чувството, че с нея слушаме една и съща история, но от различни източници.
— Дейвис е — осведоми ме тя едва чуто. На другия край на линията беше началникът на детективите в службата ни. — Да, сър. Слушам ви.
— Нана, задръж за секунда — помолих я аз.
— Към обяд Сампсън отишъл до гимнастическия салон. — Бри накратко ми преразказа разговора си с началник Дейвис. — Току-що намерили колата му. Никаква следа от самия него. Открили следи от кръв в колата, Алекс.