— Следователно е жив — уверих я аз. — Ако беше мъртъв, ВПУ вече щеше да ни е уведомил. Той няма да се лиши от обичайната си публика.
111.
В миналото той беше контролирал други убийци, особено онова блестящо момче, което наричаше себе си Казанова и работеше в района Рисърч Трайенгъл, близо до университета в Северна Каролина и университета „Дюк“. Разбира се, в онези дни Кайл още беше във ФБР.
Веднъж дори бе обяснил житейската си философия на Алекс Крос:
„Това, което правя, е нещо, дето всички хора си мечтаят да сторят. Аз изживявам тайните им фантазии, мръсните им малки мечти… Не живея по правилата, създадени от моите така наречени «равни»“23.
Твърдеше, че привлича много други, които мислят като него.
Сега Кайл Крейг имаше свои идеи как трябва да се движат нещата. Време беше да поеме контрола, може би дори малко бе закъснял. Мъжът, известен като ВПУ, се бе свързал с него посредством Мейсън Уейнрайт, адвоката му, докато беше в затвора, както и с други особняци от същата порода. ВПУ се кълнеше, че е негов запален почитател и ученик, както и самият Уейнрайт, ала сега бе настанало време учителят да излезе напред и да поеме контрола върху играта.
„Мястото, белязано с «X». Това би трябвало да е достатъчно, за да се досети — мислеше си той. — Особено за някой, който се смята за толкова велик“.
Кайл беше на мястото няколко минути преди дванадесет в съботната нощ. Както бе обещал. Беше заинтригуван от това, което щеше да се случи, при това в няколко аспекта. Първо, дали ВПУ ще се окаже достатъчно интелигентен, за да се досети за мястото на срещата? Напълно оправдан въпрос, но Кайл вярваше, че убиецът ще се появи. ВПУ беше хитър като самия дявол.
А дали ВПУ ще му покаже лицето си? Въпросът бе малко деликатен и Кайл смяташе, че шансът е петдесет на петдесет. Всичко зависеше от това доколко рисков играч бе убиецът. И доколко е уверен в себе си.
Или ще се появи в някое от театралните си превъплъщения! Може би ще дойде маскиран като мен? Кайл се усмихна, когато мисълта го осени. После се замисли над други неща. Концепцията за свободата продължаваше да го вълнува — да бъде отново част от света. Усещаше как сърцето му бие равномерно, но с ускорен ритъм. Ставаше все по-добър в умението да контролира тялото и духа си.
После чу нещо. Някой беше дошъл.
— В твоя чест — разнесе се глас зад гърба му.
ВПУ се бе явил на срещата и сега пристъпи напред иззад сенчестите дъбове. Без маска, без дегизировка. Висок, добре сложен мъж, около тридесет и пет годишен. Доста самоуверен на вид.
Точно зад него се извисяваше къщата на Пета улица, в която живееше Алекс Крос.
Мястото, белязано с „X“. Това, разбира се, беше домът на Крос.
— И за мен е чест да се запозная с теб — изрече Кайл, знаейки, че и двамата лъжат. Не спираше да се пита дали и ВПУ изпитва такова удоволствие като него.
112.
— Добре е най-после да се срещнем лице в лице — заговори ВПУ, но изглеждаше леко нервен и скован. — Всичко, което каза, беше истина. Всичко.
— Да. Обещах ти, че ще се измъкна от Ей Ди Екс във Флорънс, и ето че съм тук — кимна Кайл. В този миг и той изглеждаше донякъде срамежлив, но това беше само игра.
— Там ли живее той? Дали в момента спи? — попита ВПУ, като посочи към къщата на Крос от другата страна на Пета улица. Много добре познаваше това място и вече имаше дузини снимки от всеки ъгъл.
— На най-горния етаж. Обикновено там работи, като подрежда разни пъзели — обясни Кайл. — Сега обаче май не си е у дома, нали? Горе не свети.
— Всъщност не е тук. В Монтана е. Тръгнал е по следите ми. Ти смяташ, че е отгатнал нашата игра. Но аз не съм на това мнение — заяви ВПУ.
— Тогава печелиш. Но трябва да бъдеш внимателен. Аз никога не бих подценил доктор Крос. Той притежава шесто чувство за тези неща и е обсебен от работата си. Труди се много упорито. Може да те изненада.
ВПУ не можа да сдържи усмивката си — жестоко подобие на усмивка.
— Така ли се случи с теб? Имаш ли нещо против, че ти задавам толкова прям въпрос?
— Ни най-малко. Това, което стана с мен, беше, че най-страшният ми враг ме надви — моята гордост, моето его, моето високомерие. Към края аз улесних твърде много Крос.
— Мразиш го, нали? И искаш да го съсипеш, да го унижиш публично.
Сега бе ред на Кайл да се усмихне. ВПУ се вживяваше, разкриваше за себе си повече, отколкото би трябвало.
23
Откъсът е от романа на Дж. Патерсън „Теменужките са сини“, ИК „Хермес“, преводач Д. Габровска, 2004 г. — Б.пр.