— Е, да, искам да натрия носа на Крос. И нямам нищо против да съсипя репутацията му. Но не мразя Алекс. Всъщност гледам на него като на нещо скъпо.
ВПУ се изсмя шумно.
— Не бих искал да съм сред враговете ти.
— Да — каза Крейг и също се засмя. — Не би искал да видиш лошата ми страна.
— А ще я видя ли? Наистина ли съм стигнал толкова далеч?
Кайл се протегна и потупа убиеца по рамото, за да го увери, че между тях двамата всичко е наред.
— А сега ми разкажи за себе си. Искам да зная всичко. А сетне — додаде Кайл и отново се ухили — можеш да ми разкажеш и за партньора си. Виждам някой да се спотайва там, отзад, в сенките. Никак няма да ми е приятно да го застрелям, който и да е той. Но ще го направя, разбира се.
Жената, която се подвизаваше под името Санди Куинлан, се показа откъм дърветата и пристъпи напред.
— В твоя чест — бяха първите й думи към великия Кайл Крейг.
Може би донякъде беше искрена? Със сигурност го ласкаеше. Разбира се, тя също беше актриса.
Кайл бавно кимна, след което каза:
— А сега ми разкажи за Джон Сампсън. Къде го държиш и какво си планирал за него?
113.
Късно същата вечер двамата с Бри пътувахме с бясна скорост към Калиспел — за да установим, че първоначално определеният ни полет все още си оставаше най-бързият начин за връщането ни у дома. Нямаше алтернативи или поне не такива, които можехме да си позволим.
Регистрирахме се в мотела, но никой от двама ни не можа да заспи. Убиваше ни мъчителната мисъл, че не можехме да помогнем на Сампсън през тези критични първи часове, но аз се измъчвах особено силно. С Джон бяхме първи дружки още от деца, а сега ме глождеше лошо предчувствие. Все пак бях с Бри и заспахме прегърнати.
Най-после пристигнахме във Вашингтон в неделя — с опънати нерви, но напълно концентрирани. Още от летището позвъних на Били Сампсън и й казах, че след двадесет минути ще бъдем у тях. На път към колата се обадих и на началник Дейвис. Той лично ръководеше издирването на Джон.
— Докато летяхте насам, започна ново развитие по случая — каза ми Дейвис. — По някое време днес копелето ще активира свой видеоклип.
— Какво имаш предвид? Какъв видеоклип? По кое време?
— Още не разполагаме с всички подробности. Към два следобед се получи имейл, изпратен на всички, също както предишния. — Това означаваше до всички медии. — В него посочва интернет адреса на новия си сайт, но освен това съобщава само, че сайтът му ще се активира чак в полунощ.
— Бри и аз ще бъдем при теб, колкото е възможно по-скоро. Но първо ще се видим с Били Сампсън. Почти ни е на път. Останете онлайн! Не прекъсвай връзката със сайта. Трябва да разберем какво е замислил.
— Вече съм го направил. Това може да е единственият начин да проследим и него, и отвратителния публичен спектакъл, в който неминуемо ще се превърне.
Щом приключих разговора с Дейвис, вече бяхме стигнали до колата.
— Какво ти каза той? — поиска да узнае Бри.
Не й отговорих веднага. Взирах се в пакета, залепен с тиксо към вратата, откъм мястото на шофьора.
Бяла хартия, сребристо тиксо. Вече бях виждал нещо подобно.
— Бри? Слушай внимателно. Дръпни се назад от автомобила. Ела тук, при мен. Но се движи много бавно и отстъпвай гърбом.
Тя приближи, за да погледне.
— Господи! Експлозив ли е?
— Не зная какво е. — Извадих от джоба си фенерчето и се наведох, за да огледам пакета по-отблизо. — Би могло да е всичко.
Но тогава пакетът внезапно започна да звъни и двамата тутакси отскочихме рязко назад.
114.
Изтекоха няколко секунди, преди да осъзнаем, че звукът беше звън от мобилен телефон, скрит вътре в пакета.
Разкъсах бялата хартия и в шепата ми се изсипаха трохи от изсъхнала поничка, заедно с черния мобилен телефон, производство на „Моторола“. Предположих, че поничката е плоска шега с навика на полицаите да дъвчат понички.
Вместо номера на обаждащия се, върху дисплея се изписа изображение. Беше на Сампсън със завързани очи. Под едната му скула се виждаше широка рана и засъхнала кръв около нея. Поех дълбоко дъх, за да потисна гнева, надигнал се в мен. Опитах да се окопитя, преди да отговоря на повикването.
— Бел?
— Крос? — имитира той подигравателно тревожната ми интонация.
— Къде си?
— Аз ще говоря. Ти ще слушаш. Сега искам вие двамата да извадите телефоните си и да ги вдигнете във въздуха. Ако можете, дръжте ги само с два пръста.
— Не, ти ме слушай. Искам да говоря със Сампсън, преди да направя каквото и да било.
Последва пауза и тътрене. След това чух приглушеното: „За теб е“.