За миг остана неподвижен. Лицето му се сгърчи от силна болка, но този път не играеше Бел, а някой друг.
Тялото му се сви, вече не излъчваше толкова необуздана енергия. А гласът — онзи, който бе използвал при сеансите с мен — стана по-дълбок, с южняшко звучене и с по-различен тембър от всички, които бе демонстрирал досега.
— О, Господи, аз убих най-добрия си приятел. Матю, друже, толкова съжалявам. Толкова, толкова съжалявам. Какво да правя сега? — Заговори по-бавно, а акцентът му се усилваше, докато накрая се превърна в гротескна карикатура на самия себе си. — Не съм нищо друго освен един нещастен кучи син — ветеран, отишъл да плаче на рамото на някакъв психар, който не може да отличи синдрома на войната в Залива от шибаната рубеола.
Очите му се впериха студено в моите.
— Всичко съм записал, доктор Крос. Всеки от нашите сеанси съм записал на аудиокасети. Направих го направо под носа ти. Заснех и няколко снимки. — Погледна към Санди. — Ти и тя. Когато Санди те целуна пред кабинета ти и каза, че й се искало да те е срещнала при други обстоятелства.
— Ще ви споделя една тайна — Санди отново разигра сцената между нея и мен пред кабинета ми. — Искаше ми се да се бяхме срещнали при други обстоятелства.
Спомнях си целувката и как Санди ме бе повела настрани очевидно за да ме нагласи по-удобно за фотоапарата на Антъни.
— Добре — казах. — А сега ще ми отговориш ли защо е било всичко това?
— Устройва ли те следният отговор: защото никой друг не може да направи това, което направихме? Никой! Или защото работихме почти десет години в театъра и парите едва ни стигаха, за да си платим наема. Или защото видяхме славата ти, или по-скоро тази, която имаше, и решихме, че и ние можем да постигнем същата.
Замълча и се втренчи в мен — колкото да усетя няколко удара на сърцето.
— Това ли искаш да чуеш, доктор Крос? Ще ти помогне ли това да ни вкараш в някакви тесни рамки, които можеш да разбереш?
Отвърнах на погледа му.
— Зависи. Истина ли е всичко това?
Той се засмя. Също и Санди.
— Не. Нито дума. Как може някой като мен да не се оправя добре в живота? Имам пари, също и слава. Дори и Кайл Крейг ми е фен, както и ние сме фенове на Кайл. Каквото и да си говорим, светът е малък. Кайл Крейг е нашият герой, също като Бънди и Гейси. И Гари Сонежи. Когато Кайл беше натикан в Ей Ди Екс във Флорънс, ние измислихме как да установим контакт с него. Той искаше да знае всичко за това, което вършим. Същото изпитвахме и ние към него. По света има много като нас, докторе. Такива, които са убивали, както и други, на които им се е искало да го сторят. Адвокатът на Кайл също беше негов почитател. При това много предан почитател, трябва да му се признае. И сега Кайл Крейг следи нашата история така, както и ние следяхме неговата. Той е тук, във Вашингтон. Адски вълнуващо, не мислиш ли?
119.
Наблюдавах представлението на ВПУ, защото всичко бе тъкмо това — пресметнато представление, — но нещо друго се случваше тук, нещо което в момента много повече ме интересуваше. Ситуацията ме върна назад, към планинския парк Катоктин.
Ръцете на Бри зад гърба й правеха нещо неуморно и почти незабележимо. Тя се опитваше да отвърже въжето от китките си — имах възможността да виждам повече благодарение на ъгъла, под който гледах екрана на лаптопа. Това ми подсказа, че трябва да се постарая да задържа Антъни и Санди с лица към мен, за да не забележат това, което Бри се опитваше да направи.
— Но как така Тайлър Бел ще се покрие със слава за тези неща, а не вие двамата? И особено Санди? Нима тя не я заслужава? — попитах аз, сякаш ме беше грижа.
— Не си обърнал достатъчно внимание на думите ми. Всичко това — той махна с ръка и посочи помещението наоколо — е заблуда, само за днес. След като си тръгнем, след като всички видят историята, тогава всичко това ще се повтори отново. Може би изкупителната жертва ще е друго ченге. Или репортер от новините? А защо не и някоя голяма клечка от „Уошингтън Поуст“ или „Ю Ес Тудей“?
— Знаеш ли, че не си първият, който разиграва нещо подобно? Да си слушал за Колин Джоунс от Маями? Онзи същия, който се прочу през 1995 година…
И ето че сега самодоволството на Антъни леко се пропука.
— Никога не съм го чувал.
— Точно за това говоря. Колин Джоунс бе звезда за… да кажем… за пет минути. При това той беше по-добър в това от теб — и от двама ви.
Антъни се изправи и скръсти ръце, докато клатеше глава. Виждах, че кипи от гняв срещу мен.
— Ти наистина си много калпав психар, знаеш ли? Какво се предполага да постигнеш с това? Да ме накараш да не те убия?