— Не, но може да отнеме част от удоволствието ти. — Играта сега се свеждаше до увереността, не до фактите, нито до методите на терапията. Стараех се да демонстрирам, колкото се може по-голяма увереност.
— А какво ще ми кажеш за Рони Джесъп? — попитах го. — Три убийства, всяко от тях предавано на живо по телевизията. Дори използвал истинското си име. Някога да си чувал за Рони Джесъп? Или ти, Санди?
— Не, но едно малко мръсно птиченце ми подсказва, че ти ще умреш — ухили се тя. — Нямам търпение.
Само с три крачки Антъни прекоси разстоянието до мен и ме цапардоса по лицето с дръжката на пистолета.
— Това да ти е за урок, доктор Крос!
Остана така, готов отново да замахне, но предположих, че той още не искаше да изпадна в безсъзнание.
Аз бях тук, за да го гледам!
Изплюх на пода кръвта от устата си.
— Мадлин Първис от Бостън, година 1958 — запратих в лицето му името на още един убиец психопат.
— Добре, дотук бяхме. Ще ти запуша устата. — Той се втурна назад, към масата с „реквизита“, отново натика пистолета отзад, в колана си, и взе рулото с тиксо. То изпращя шумно, като откъсна парче от него, след което се запъти обратно към мен.
Извърнах глава настрани не за да го спра, а за да го заставя да се извърти в по-добра позиция за Бри. Тя вече или беше готова за атака, или не.
Докато Антъни беше надвесен над мен с ивицата тиксото в ръка, ръцете на Бри изскочиха иззад гърба й.
Но Санди също я видя.
— Братко, внимавай!
Брат ли? Двамата бяха брат и сестра? Това беше обрат, който не бях предвидил. Може би заради секссцената на кушетката в моя кабинет. Но може би двамата бяха и любовници?
120.
Който и да беше Антъни Демао, той се нахвърли срещу Бри, след като тя издърпа пистолета от ръката му. Удари я в лицето с бърз, силен замах с опакото на дланта си. Глокът изгърмя… За съжаление куршумът не улучи Антъни, ала Бри се завъртя настрани. Удари се в стената зад прекатурения стол, на който бе седяла допреди минута.
Внезапно Санди измъкна пистолета си и го насочи към мен.
Бри обаче успя да се прицели с глока към нея и стреля. Два пъти! Не се шегуваше. И двата изстрела улучиха Санди Куинлан в гърдите. Устата й зейна широко от шока. Според мен тя издъхна още преди да падне, докато беше застинала там с пистолета в ръката си. В следващия миг Санди рухна като кукла, чиито конци са били внезапно прерязани. Странно, но това не ме зарадва. Бях й посветил твърде много време. Мислех си, че я познавам, макар да се оказа, че съм се лъгал. Но все пак беше моя пациентка.
Изправих се с мъка на крака, напрягайки всичките си сили, за да изтръгна халката в пода, която за щастие започна да поддава. Трябваше да се измъкне от бетона.
Бри стреля отново!
Един от прожекторите гръмна точно когато Антъни мина под него. Той отскочи гъвкаво настрани — притича, ниско приведен. Смееше се. Отново ли разиграваше роля? Или просто си беше такъв?
Надигнах се, изпънах крака си и въжето най-после се освободи. Примката около китките ми се разхлаби достатъчно за да извия ръцете си и да ги измъкна от въжето.
После хукнах след Антъни.
— Извикай подкрепление! — изкрещях на Бри. Черният мобилен телефон „Моторола“ още лежеше на пода. Както и Санди Куинлан, с широко разтворени очи, с лееща се кръв от двете й рани, толкова близо една до друга, че изглеждаха като една.
Втурнах се по стъпалата и чух как над мен се строши стъкло. Антъни… ВПУ се измъкваше оттук, така ли? След секунди се изкачих в празния склад.
Вратата към улицата беше затворена и още беше заключена с катинар. Но от прозореца до нея бяха останали само изпочупени стъкла по рамката. Съзрях и един стар дървен стол, изхвърлен навън, на тротоара.
Затичах се и прескочих през отвора на счупения прозорец. Хората отвън се извърнаха към мен и ме изгледаха удивено, сякаш бях някакъв ловък кечист. Едно хлапе посочи към пресечката.
— Мъжът е там — рече ми то.
Видях Антъни да търчи с все сили на отсрещната страна на улицата. Обърна се назад и също ме съзря. После се шмугна в някаква сграда отдясно.
— Извикайте полицията! — крещях на всеки, който би ме чул и може би щеше да помогне. — Това е ВПУ! — додадох. После се втурнах по тротоара след него.
121.
Мястото, където ВПУ бе влязъл, се оказа някакъв евтин мексикански ресторант за доставка на храна по домовете. Отпред нямаше маси, уплашена възрастна жена се беше проснала на пода, а мършавият касиер се бе притиснал като сянка до стената.
Завих тичешком покрай тезгяха и връхлетях през люлеещата се врата в кухнята.