Той се усмихна и сякаш се замисли, преди да формулира отговора си.
— Интересни въпроси. Ако ти отвърна, то ще е, защото няма да си наоколо, за да видиш, или защото искам да очакваш клането, както се изрази ти, нали така беше? На колене! Това е последното предупреждение, Алекс.
Леко прегънах колене, а после се отпуснах на тях на земята. Нямах избор. Кайл мразеше да не му се подчиняват. Това го знаех със сигурност.
— А, така е добре. Ето как обичам да те виждам. Като молител. Знаеш ли, дори ми се иска ВПУ да беше жив, за да стане свидетел на сцената.
— Можеше да го спасиш.
— Може би. Но вероятно не. Всъщност си мисля, че момчето искаше да умре. Изучавал съм ранните му убийства още когато бях агент. Той се свърза с мен в затвора във Флорънс. Мисля, че съм въплъщавал бащинската фигура за него. Но ти би трябвало да го знаеш по-добре от мен. Обаче аз не мога да живея само с миналото. Нито си падам много по съжалението. Разбираш го, нали?
— Какво искаше да каже той с думите „В твоя чест“?
— О, това ли? Той, разбира се, беше мой почитател. И кой не е? Както и момичето. Дали му е сестра? Никой не знае със сигурност. Те изпращаха съобщенията си до мен в Ей Ди Екс във Флорънс чрез адвоката ми. Друг мой почитател. Те са само едни извратеняци, Алекс. Макар че той доста те поизпоти. Помогнах му с някои идеи. Футболният стадион беше мое хрумване. И, разбира се, предложих да се заеме с Тес Олсен. Това беше в моя чест.
Кайл пристъпи напред и опря дулото на пистолета в слепоочието ми. Ръката му не трепна за миг.
— Аз, Кайл Крейг, духовно и телесно здрав — заговори той и се ухили широко, злобно, налудничаво, — решавам да пощадя живота на Алек Крос. Във всеки случай поне засега. — Отстъпи крачка назад. — Казах ти вече: двадесет и три часа в денонощието. Четири години. Няма да се отървеш толкова лесно. Да тръпнеш от страх няколко минути — това е нищо в сравнение с онова, което преживях там. Не е достатъчна разплата. Нито дори отчасти! Сам ще се убедиш. — Кайл продължи да отстъпва назад. — За теб, Алекс, имам много по-големи и подобри планове. Едно поне е сигурно: ще измъчвам теб и твоето семейство до смърт. Не си прави труда да ги криеш. Наистина съм много добър в откриването на хора. Това беше моята специалност в Бюрото. Притежавам много умения в тази област, Алекс. Аз съм Мислителя. Забрави ли?
— Хвърли пистолета, Крейг. Направи го бавно, лайно такова. Или наистина ще разбереш какво значи разплата.
Беше Бри. Не я виждах, но исках да я предупредя.
За Кайл Крейг и защо никога, никога не бива да го предупреждаваш.
Отворих уста и…
125.
— Бриии!
Кайл беше отлично обучен специален агент на ФБР, а преди това е служил в специалните части към армията. Беше експерт с ножовете, с всякакъв вид оръжия, дори и с експлозивите. Знаех го от минал опит. Никой не можеше да си позволи да се държи лекомислено с него, да го предупреждава.
Той чу вика на Бри и преди още тя да довърши заплахата си, се извърна към нея и моментално залегна на земята. Аз само ги гледах, неспособен да направя нещо, за да спра неизбежното.
— Бриии!
Кайл надигна беретата си и се прицели точно в гърдите й — не би рискувал да пропусне целта си, особено при толкова трудна позиция за стрелба, докато тя се движеше. Беше я взел на мушка, а моята единствена мисъл беше: „Вземи мен вместо в нея“.
Не бях сигурен дали Бри ще успее да дочака края на фразата си „наистина ще разбереш какво значи разплата“. Искрено се съмнявах.
Тя стреля… И тялото на Кайл Крейг подскочи нагоре. Устата му зейна от изненадата. Очите му се разшириха.
Така и не успя да натисне спусъка. Тупна с глух удар на земята и остана да лежи там. Единият му крак се изкриви. Беретата се изхлузи от пръстите му. А после… нищо.
Нищо.
Слава Богу, нищо.
Втурнах се напред и изритах пистолета. Наведох се над Кайл — човека, когото някога смятах за приятел и който се бе превърнал в най-злия ми враг. Очите му останаха отворени и се взираха право в моите, може би в душата ми. Гледаше втренчено и аз се питах дали умира в този миг и дали го разбира.
Но после Кайл заговори и каза нещо толкова странно, което и до ден-днешен не разбирам: „В твоя чест“.
След което някъде дълбоко в гърлото му се надигна предсмъртно хъркане.
Хареса ми. Тъжно е да се каже това, колкото и ужасяващо да звучи, но почувствах огромно облекчение. Изпълних се с ликуване. Харесваше ми да съм публиката — толкова много, че започнах да ръкопляскам на Бри.