— Така че — продължи той, — дай да идем право при оня жандарм и да си кажем всичко. Готов съм да заложа седем към две кого от нас пръв ще пуснат под гаранция.
Така че измарширувахме до ченгето и минахме покрай него. То говореше с една чиновничка зад бариерата и никой от двамата не ни погледна. Дак извади два билета, на които пишеше ВХОДЯЩ ПРОПУСК — РАЗРЕШЕНИЕ ОТ ЕКСПЛОАТАЦИЯТА — Стоянка К-127, и ги пъхна в монитора. Машината ги сканира и един светлинен надпис ни упъти да вземем кола на горното ниво и да наберем код Кинг 127; вратата ни пусна да минем и се заключи зад нас точно когато един записан глас произнесе: „Моля, внимавайте къде отивате и не пренебрегвайте радиационните предупреждения. Компания «Терминал» не отговаря за нещастни случаи оттатък вратата.“
В малката кола Дак набра съвършено друг код; тя се извъртя, пое по едно трасе и ние потеглихме под пистата. Това не ме трогна — вече от нищо не ми пукаше.
Щом излязохме от малката кола, тя се върна там, откъдето бе дошла. Пред мен имаше стълба, която изчезваше в стоманения таван. Дак ме побутна.
— Качвай се.
В тавана имаше отвор на люк с надпис РАДИАЦИОННА ОПАСНОСТ — Оптимакс 13 секунди. Цифрите бяха изписани с тебешир. Спрях. Не съм особено заинтересуван от потомство, но не съм и глупак. Дак се ухили и рече:
— Сложил ли си си оловните гащи? Отваряш, минаваш веднага и право по стълбата в кораба. Ако не спреш да се почешеш, ще успееш да спестиш поне три секунди.
Сигурен съм, че успях да се справя за пет секунди по-малко. За около десет фута бях на слънце, а сетне се озовах в един дълъг канал в кораба. Стъпалата ги вземах по три наведнъж.
Ракетата очевидно бе малка. Поне в командното помещение нямаше къде да се обърнеш, а пък отвън така и не я видях. Единствените други космически кораби, в които съм бил, са лунните совалки „Ивенджълин“ и близначката й „Гейбриъл“ — същата година, когато непредпазливо приех един ангажимент за съвместни изяви на Луната — нашият импресарио имаше идеята, че при лунната една шеста от земното притегляне жонглирането, балансирането на опъната тел и акробатичните номера ще вървят добре. Само по себе си туй излезе вярно, обаче той не ни беше оставил никакво време за репетиции, за да привикнем към ниската гравитация. Трябваше да се възползвам от Конвенцията за изпадналите в беда пътешественици, за да се върна обратно, при което загубих гардероба си.
В командното помещение имаше двама мъже: единият се излежаваше на едната от трите ускорителни кушетки и бърникаше нещо по уредите, другият правеше неопределени движения с една отвертка. Мъжът на кушетката ми хвърли един поглед и не каза нищо. Другият се обърна, разтревожи се и рече някому зад мен:
— Какво е станало с Джок?
Дак почти излевитира от люка зад мен.
— Нямаме време! — отсече. — Компенсирахте ли за масата му?
— Да.
— Ред, изчислил ли си курса? Кулата?
Мъжът на кушетката лениво отвърна:
— Преизчислявах всеки две минути. С кулата си на чисто. Минус четир’сет ъ-ъ… и седем секунди.
— Омитай се от койката! Чупете се! Смятам да се вместя в броенето!
Ред лениво се надигна от кушетката и в същия момент Джок легна на мястото му. Другият мъж ме бутна на кушетката на втория пилот и препаса на гърдите ми предпазния ремък. След това се обърна и пропадна надолу по изходящия канал. Ред го последва, но спря, преди главата и раменете му да изчезнат.
— Билетите, моля! — рече приветливо той.
— О-о, Исусе! — Дак разхлаби ремъка си, бръкна си в джоба, извади двата пропуска, който бяхме използвали, за да се промъкнем на борда, и му ги подаде.
— Благодаря — отвърна Ред. — Ще те видя в църквата. Жежки сопла и така нататък — сетне изчезна с нехайна бързина; чух въздушния шлюз да се затваря и тъпанчетата ми заглъхнаха. Дак не отговори; бе вперил поглед в компютърните уреди и правеше някакви дребни корекции.
— Двадесет и една секунди — рече той. — Оглед няма да има. Провери дали ръцете ти са вътре и се отпусни. Първата стъпка ще е сладка и медена.