Мина известно време, докато осъзная, че сирената на тавана говори на мен.
— Лоренцо! Как я караш, спътниче?
— Чудесно — изпухтях от зор. — Колко време трябва да издържим така.
— Около два дни.
Трябва да съм простенал, защото Дак ми се изсмя.
— Стига си хленчил, авер! Първото ми пътуване до Марс трая тридесет и седем седмици, като всеки миг от тях представляваше свободно падане по елиптична орбита. Ти се движиш по луксозния път — само две же за два дена и, трябва да добавя, почивка при едно же по време на обръщането. Би трябвало да ти удържим от парите за това.
Понечих да му съобщя какво мисля за неговия хумор с някой унищожителен идиом от „Чакащи артисти“18, но се сетих, че наблизо има дама. Баща ми ме учеше, че една жена може да прости всяка проява, включително оскърбление с действие, но лесно може да се обиди от приказки; по-хубавата половина от нашата раса е символно ориентирана — нещо много странно, като се има предвид изключителната й практичност. Както и да е, аз никога не съм оставял някоя забранена дума да се изплъзне от устните ми, ако е имало възможност тя да оскърби ушите на някоя дама — още от времето, когато опакото на коравата длан на баща ми за последен път се стовари върху устата ми… Баща ми би могъл да дава напътствия по създаване на условен рефлекс на професор Павлов.
Дак обаче пак се обади.
— Пени! Там ли си, люто чушле сладуранско?
— Да, капитане — отвърна младата жена до мен.
— Добре, почни с него домашното му. Щом затъркалям този плевник по пътя му, ще дойда долу.
— Чудесно, капитане — тя обърна глава към мен и каза с мек, сипкав контраалт:
— Доктор Чапек иска просто да се отпуснете и няколко часа да погледате филми. Аз съм тук, за да отговарям на въпроси, ако стане нужда.
Въздъхнах.
— Слава Богу, най-накрая някой да се накани да отговаря на въпросите ми!
Тя не отвърна, но вдигна с известна мъка ръка и я прекара над един ключ. Светлината в помещението угасна и пред очите ми се появи озвучен стереообраз. Веднага познах централната фигура — също както би я познал всеки от милиардите граждани на Империята — и най-подир осъзнах колко издъно и безмилостно ме бе изиграл Дак Броудбент.
Беше Бонфорте.
Имам предвид онзи Бонфорте — високопочитаемия Джон Джоузиф Бонфорте, бившия Върховен министър, водача на лоялната опозиция и главата на експанзионистката коалиция — най-обичания (и най-мразения!) човек в цялата Слънчева система.
Изуменият ми ум направи страхотен скок от място и стигна до нещо, което изглеждаше като логическо заключение. Бонфорте бе преживял най-малко три опита за покушение — или поне така би трябвало да ни накарат да вярваме новините. Най-малко два пъти се бе отървал като по чудо. Ами ако не е било по чудо? Ами ако всички покушения са били успешни, обаче скъпият стар чичко Джо Бонфорте всеки път по същото време е бил някъде другаде?
По този начин човек може да изразходва доста актьори.
3
Никога не се бях забърквал в политиката. Баща ми ме бе предупреждавал да не го правя. „Дръж се надалеч от нея, Лари“ — авторитетно говореше той. „Известността, която получаваш по този начин, е лоша известност. Селяндурите не я харесват.“ Никога не бях гласувал — дори и след като поправката в конституцията от ’98 улесни хората без определено местоживеене (което, разбира се, включва повечето членове от занаята) да упражняват избирателните си права.
Както и да е, доколкото дотогава бях имал някакви политически предпочитания, те определено не се скланяха към Бонфорте. Смятах, че е опасен човек и че е напълно възможно да е предател на човечеството. Идеята да застана да бъде убит вместо него ми се виждаше — как ли да се изразя? — отблъскваща.
Само че каква роля!
Бях играл веднъж главната роля в L’Aiglon19 и бях играл Цезар в единствените две пиеси за него, които заслужават това име. Но да изиграя такава роля в живота — че това е достатъчно, за да проумееш как човек може да иде на гилотината вместо някой друг — само заради възможността да изиграе, макар и само за няколко минути, изискващата върховно внимание роля, за да създаде върха, съвършенството, творение на изкуството.
Чудех се кои ли са били тези мои колеги, които не са устояли на изкушението при по-раншните случаи. Беше сигурно, че са били артисти, макар единствената почит, отдадена на успеха на техните превъплъщения, да е била самата им анонимност. Опитах се да си припомня кога точно бяха по-ранните покушения срещу живота на Бонфорте и кои колеги, способни да изиграят ролята, бяха умрели или изчезнали по него време. Беше безсмислено. Не само че не бях много сигурен за подробностите от съвременната политическа история, но и актьорите се губят от погледа просто подтискащо често; дори и за най-добрите сред нас това е несигурна професия.
19
L’Aiglon (фр.) — „Орлето“ — неизвестна на преводача и на още десетина души с френска филология пиеса от още по-неизвестен автор. Възможно е заглавието да е измислено от Хайнлайн, какъвто е случаят с „Ad Astra“, опус 61 от предната глава. — Бел. прев.