— Изчакай ме — промълви.
С тая чаша на масата, дето ми я беше поръчал, нямаше как да откажа. Нито пък исках да отказвам; той ме интригуваше. Харесвах го, макар да го познавах само от десет минути; беше от ония грозновато красиви юнаци, на които жените налитат като мухи на мед, а мъжете се подчиняват.
Той грациозно пое през помещението и мина край една маса с четирима марсианци близо до вратата. Не харесвах марсианците. Не ми се нравеше, че нещо, което мяза на увенчан с противослънчев шлем пън, може да претендира за правата на човек. Не ми харесваше начина, по които им израстваха псевдокрайници; напомняше ми за змии, които изпълзяват от дупките си. Нито ми беше приятен фактът, че могат да гледат едновременно във всички посоки, без да си въртят главите — ако имаха глави, макар естествено те да нямат. И не можех да понасям миризмата им!
Никой не може да ме обвини в расови предразсъдъци. Хич не ме е еня кой човек от каква боя, раса или религия е. Само че хората са си хора, докато марсианците са неща. По мое разбиране те не бяха дори животни. По-скоро бих се навил цял ден наоколо да се върти някой брадавичест глиган. Мислех, че да ги пускат в ресторантите и баровете, в които ходят хора, минава всяка граница. Само че, разбира се, Договорът съществуваше, така че какво ли бих могъл да сторя?
Когато влязох, тия четирите не бяха там, иначе щях да ги подуша. Ако е там въпросът, те положително не биха могли да са там и само преди минути, когато бях отишъл до вратата и обратно. Ето ти ги обаче сега, стоят си на пиедесталчетата около една маса и се преструват на хора. Даже не бях чул климатичната инсталация да повиши оборотите.
Измуфтената напитка пред мен вече не ме привличаше; исках просто моят домакин да се върне, за да мога да си тръгна учтиво. Изведнъж се сетих, че той беше погледнал към тях, точно преди да излезе тъй бързо, и се зачудих дали марсианците имат нещо общо с това. Загледах се в тях и се опитах да разбера дали обръщат внимание на нашата маса, само че как да разбереш къде гледа един марсианец или пък какво мисли? Ето ти още нещо, което не ми харесваше у тях.
Поседях няколко минути, като се заглавичквах с питието и се чудех какво ли е станало с моя приятел космонавта. Бях се надявал, че гостоприемството му може да включи една вечеря и — ако си станем достатъчно simpatico — евентуално дори мъничък краткосрочен заем. Останалите ми перспективи бяха — признавам си! — доста профирни. Последните два пъти, когато се бях опитал да звънна на моя импресарио, автоматичният му секретар само записа съобщението ми и ако довечера не пуснех някоя монета във вратата, стайчето ми нямаше да се отвори за мен… Ето в какво затруднено положение се бях озовал: бях стигнал дотам да спя в кабинка, която се отваря с монети.
Насред меланхоличните ми размишления един келнер ме докосна по лакътя.
— Търсят ви, господине.
— А? Много добре, приятел, ще донесеш ли един инструмент на масата?
— Съжалявам, господине, но не мога да прехвърля разговора. Кабина 12 във фоайето.
— О-о. Благодаря — отвърнах аз колкото мога по-топло, тъй като не бях в състояние да му дам бакшиш. На излизане заобиколих отдалеч марсианците.
Скоро видях защо не ме бяха свързали на масата — кабина 12 беше с максимална секретност: звукоизолирана, непрозрачна, оборудвана със скремблър3. На екрана нямаше никакъв образ и той не се проясни дори и след като вратата се заключи зад мен. Остана си млечно бял чак докато не седнах долу и не наместих лицето си в рамката, а сетне непрозрачните облаци се стопиха и аз установих, че гледам право в моя приятел космонавта.
— Съжалявам, че така ти се измъкнах — бързо рече той, — но много бързах. Искам да дойдеш веднага в стая 2106 на „Айзенхауер“.
Не ми даде никакво обяснение. „Айзенхауер“ е хотел, който има също тъй малко шансове сред космонавтите, както „Каса Маняна“. Подушвах неприятности. Човек не се запознава с някой чужденец в бара и после да настоява той да иде в някоя хотелска стая — е, във всеки случай не с чужденец от същия пол.
— Защо? — попитах.
Космонавтът придоби специфичното изражение, което имат хората, навикнали да им се подчиняват без въпроси; аз го изучавах с професионален интерес — то не прилича на гняв, а по-скоро е като гръмоносен облак точно преди бурята. Сетне той се овладя и тихо отвърна:
— Лоренцо, няма никакво време за обяснения. Свободен ли си за работа?
3
Устройство, което чрез непрекъснати промени в честотата на вълната и други електронни трикове прави невъзможно подслушването и разшифроването на разговора. — Бел. прев.