Понечих да му кажа, че ще е по-добре да остави часовника си, или той ще му падне от ръката, но вместо това заспах.
Когато се събудих, другата ускорителна койка бе заета от доктор Чапек.
— Здраво, юнак — приветства ме той. — Уморих се от тая проклета проходилка и реших да се опъна тук и да разпределя напрежението.
— Пак ли сме на две же?
— А? О, да! На две же сме.
— Съжалявам, че се отнесох. Колко време съм спал?
— Не много. Как се чувстваш?
— Чудесно. Всъщност прекрасно съм си отпочинал.
— Често пъти има такъв ефект. Искам да кажа голямото ускорение. Искаш ли да погледаш още филмчета?
— Ами да, щом казваш, докторе.
— Добре — той се пресегна и помещението отново се затъмни.
Бях се приготвил за идеята, че ще ми показва още филми с марсианци; бях решил да не се паникьосвам. В края на краищата много пъти бях намирал за нужно да се преструвам, че ги няма; положително един филм с марсианци не би трябвало да ми повлияе толкова — просто предния път бях изненадан.
Действително бяха стереофилми за марсианците — както със, така и без господин Бонфорте. Открих, че мога да ги изучавам с дистанциран ум, без ужас или отвращение.
Изведнъж осъзнах, че ми е приятно да ги гледам!
Издадох някакво възклицание и Чапек спря филма.
— Някакъв проблем?
— Докторе… ти си ме хипнотизирал!
— Нали ми каза.
— Но аз не мога да бъда хипнотизиран.
— Съжалявам да го чуя.
— Ха, значи си успял. Не съм толкова тъп да не го разбера.
После добавих:
— Хайде пак да погледаме тези филми. Направо не ми се вярва.
Той ги пусна, а аз се загледах и зачудих. Ако човек ги погледнеше без предразсъдъци, марсианците не бяха противни; не бяха дори грозни. Всъщност те притежаваха същата старовремска грация като някоя китайска пагода. Вярно, формата им не беше човешка, но пък и райската птица също не е човекоподобна — а райските птици са най-прекрасните живи създания.
Започнах също и да разбирам, че псевдокрайниците им могат да са много изразителни; техните тромави жестове се отличаваха с клатушкащата се дружелюбност на малките кутрета. Сега знаех, че цял живот съм гледал на марсианците през тъмните очила на омразата и страха.
Разбира се, размишлявах аз, все още ще трябва да привиквам на зловонието им, обаче… — и в тоя момент внезапно осъзнах, че ги надушвам, надушвам тази миризма, която не може да бъде сбъркана — и тя не ме дразни ни най-малко! Всъщност направо я харесвах.
— Докторе! — извиках. — Тази машина има приставка за миризми, нали?
— А? Не вярвам. Не, сигурен съм, че няма — прекалено голямо паразитно тегло за една яхта.
— Но тя би трябвало да има. Много ясно ги подушвам.
— О, да — той придоби леко засрамен вид. — Слушай, юнак, направих ти нещо, дето се надявам, че няма да ти причини никакво неудобство.
— Моля?
— Докато се ровичкахме в черепа ти, стана ясно, че голяма част от невротичната ти ориентация към марсианците се стартира от тяхната телесна миризма. Нямах време да пипам издъно, така че трябваше да я компенсирам. Помолих Пени — това е хлапачката, която беше тук преди това — да ми заеме малко от парфюмите, които използва. Опасявам се, друже, че отсега нататък марсианците ще ти миришат на парижки развлекателен дом. Ако разполагах с време, щях да използвам някоя по-домашна приятна миризма, например на зрели ягоди или на топъл кейк със заливка, но ми се налагаше да импровизирам.
Подуших. Да, наистина миришеше на тежък и скъп парфюм — и все пак, по дяволите, това несъмнено беше вонята на марсианците.
— Харесва ми.
— Къде ще ходиш да не ти харесва.
— Но ти трябва да си излял тук цяло шишенце. Всичко е просмукано с него.
— Ъ? Нищо подобно. Просто преди половин час размахах запушалката под носа ти, а сетне върнах шишенцето на Пени и тя си го отнесе — той също подуши. — Сега миризмата е изчезнала. „Сластта на джунглата“ — така пишеше на шишенцето. Трябва да е имало много мускус в него. Обвиних Пени, че се опитва да предизвика у екипажа наркомания към космоса, а тя само ми се изсмя — той се пресегна и изключи стереокиното. — Засега ни е достатъчно. Искам да се заемеш с нещо по-полезно.
Когато изображението избледня, с него изчезна и миризмата — също както при приставките за миризма. Трябваше да призная пред себе си, че всичко туй ставаше в ума ми. Само че като актьор аз и без друго съзнавах тази истина.
Когато след няколко минути Пени се върна, тя миришеше досущ като марсианец.
И това ми харесваше.
4