Клифтън обаче изглеждаше разтревожен. Преди да може да се обади, корабната сирена протръби: „Моля капитанът да дойде в командната зала. Минус четири минути.“
Дак бързо рече:
— Ще се наложи вие да го уредите. Аз ще трябва да пусна шейната по дълбеите й — тук не разполагам с никого, освен с младия Епщайн — и се втурна към вратата.
Корпсман викна подире му:
— Хей, капитане! Исках да ти кажа… — след което изскочи от вратата и последва Дак, без да изчака да каже довиждане.
Роджър Клифтън затвори вратата, която Корпсман бе оставил отворена, върна се и бавно произнесе:
— Искаш ли да рискуваш с тази пресконференция?
— Зависи от теб. Аз искам да свърша работата.
— Ммм… Тогава съм склонен да рискуваме — при положение, че използваме метода с писмените въпроси. Само че аз самият ще проверя отговорите на Бил, преди да ти се наложи да ги дадеш.
— Много добре — и добавих: — Ако можеш да намериш начин да ми ги дадеш десетина минути предварително, няма да има никакви трудности. Аз уча много бързо.
Той ме изгледа изпитателно.
— Напълно го вярвам… Шефе. Добре, ще накарам Пени да ти подпъхне отговорите незабавно след церемониите. После ти ще можеш да се извиниш, че отиваш до тоалетната, и просто ще останеш там, докато не ги научиш.
— Това би трябвало да свърши работа.
— Така мисля. А, трябва да ти кажа, че се чувствам значително по-добре, след като те видях. Има ли нещо, което да мога да направя за теб?
— Едва ли, Родж. О, не, има. Нещо за… него?
— А? Ами и да, и не. Все още е в Годърд сити, за това сме сигурни. Не е бил преместен от Марс, нито дори в провинцията. В това отношение успяхме да им попречим, ако са имали подобни намерения.
— Хм. Годърд сити нали не е голям град? Не повече от стотина хиляди? Каква е спънката?
— Спънката е там, че не се осмеляваме да признаем, че ти… имам предвид той… липсва. Веднъж само да уредим тази история с осиновяването и ще можем да те измъкнем от полезрението им, а после да разгласим за отвличането, като че ли току-що е станало — ще ги накараме да разглобят града нит по нит. Градската управа е все от хора на Партията на човечеството, но след церемонията ще им се наложи да ни сътрудничат. Ще е най-чистосърдечното сътрудничество, дето си виждал, защото адски ще се потрудят да го намерят, преди цялото гнездо на Кккхаграл да им се изсипе на главите и да срине града със земята.
— О. Все продължавам да научавам нещо ново за марсианската психология и обичаи.
— Че нали всички сме така.
— Родж? Ммм… Защо мислиш, че той все още е жив? За тяхната цел няма ли да е по-добре, а и рискът да е по-малък, ако просто го убият? — повдигаше ми се само като си помислех колко лесно се оказа да се отървеш от едно тяло стига да си достатъчно безжалостен.
— Разбирам какво имаш предвид. Само че това също е свързано с марсианските идеи за „уместност“. (Той употреби марсианската дума.) Смъртта е единственото приемливо оправдание да не изпълниш някое задължение. Ако той просто бъде убит, те ще го приемат в гнездото след смъртта му — а сетне цялото гнездо и вероятно всички гнезда на Марс ще се втурнат да отмъщават за него. На тях изобщо не би им пукало, ако цялата човешка раса умре или бъде избита, обаче да убиеш точно този човек, за да попречиш той да бъде осиновен, е съвършено друга каша. Въпросът е на задължение и уместност — в известно отношение марсианската реакция спрямо определена ситуация е толкова автоматична, че напомня за реакциите на насекомите. Разбира се, случаят не е такъв, тъй като те са невероятно интелигентни. Само че вършат дяволски работи — той се намръщи и добави: — Понякога ми се ще да не бях напускал Съсекс.
Предупредителната сирена прекъсна беседата и ни накара да се забързаме към койките си. Дак нарочно го бе изчислил до секунда; когато преминахме в свободно падане, една совалка от Годърд сити ни очакваше. И петимата слязохме долу, с което точно запълнихме пасажерските койки — отново въпрос на предварително планиране, защото комисар-резидентът бе изразил намерение да излети, за да ме посрещне и единствено съобщението на Дак го бе разубедило, тъй като нашата група щеше да заеме всички места.
Като тръгнахме надолу, се опитах да огледам по-добре марсианската повърхност, защото дотогава бях успял да я зърна само за миг от командната зала на „Том Пейн“ — тъй като се предполагаше, че много пъти съм бил там, не можех да покажа нормалното любопитство на един турист. Не успях да видя кой знае колко: пилотът на совалката не я извъртя така, че да можем да гледаме, докато не я изравни хоризонтално за планирането, а тогава пък бях много зает с това да си сложа кислородната маска.