Бутройд я погледна снизходително и рече:
— Хайде, мила, помоли го. Може да нямаш друга възможност.
Тя се изчерви още повече и каза:
— Господине, мога ли да ви помоля за един автограф? Момичетата от моето училище ги колекционираме. Взех от господин Кирога… трябва да взема и от вас — и тя измъкна иззад гърба си една малка книжка.
Почувствах се като пилот на хеликоптер, на когото са му поискали свидетелството за правоуправление, а то е останало у дома в другите панталони. Бях учил здравата, ала не очаквах да ми се наложи да подправям подписа на Бонфорте. По дяволите, човек не може за два дни и половина да направи всичко!
Само че за Бонфорте бе просто невъзможно да откаже на такава молба — а аз бях Бонфорте. Усмихнах се сърдечно и попитах:
— Вече си взела автограф от господин Кирога?
— Да, господине.
— Само автограф ли?
— Да. Ъ-ъ, той написа и „С най-добри пожелания“.
Намигнах на Бутройд.
— Само „С най-добри пожелания“, така ли? Никога не пиша на младите дами нещо по-малко от „С любов“. Знаеш ли какво ще направя… — взех книжката от ръцете й и запрелиствах страниците.
— Шефе — настойчиво рече Дак, — времето ни е кът.
— Я се стегни — му казах, без да го погледна. — Ако трябва, цялата марсианска нация може да почака заради една млада дама — и подадох книжката на Пени. — Би ли записала размерите на тази книга? А после ми напомни да изпратим една снимка, която да може да се залепи вътре — и, разбира се, да я надпиша както му е редът.
— Да, господин Бонфорте.
— Това дали ще ви устрои, госпожице Диърдри?
— Иха-а!
— Хубаво. Благодаря, че ми поиска автограф. Капитане, сега можем да тръгваме. Господин комисарю, това ли е нашата кола?
— Да, господин Бонфорте — той престорено огорчено поклати глава. — Опасявам се, че привлякохте един член на собственото ми семейство във вашата експанзионистка ерес. Не е много честно, нали? Да разполагате мамци и така нататък.
— Това би трябвало да ви е за урок да не я пускате в лоши компании… Е, госпожице Диърдри? — и пак започнах ръкостискането. — Благодаря, че ни посрещнахте, господин комисар. Страхувам се, че сега ще трябва да побързаме.
— Да, естествено. Приятно прекарване.
— Благодаря, господин Бонфорте!
— Аз ти благодаря, миличка.
Извърнах се бавно, за да не изглеждам на стереото нервен или неспокоен. Наоколо все още се мотаеха фотографи, пикапът на новините, стереото и така нататък, а също и много репортьори. Бил държеше репортьорите по-далечко от нас; когато се обърнахме да си ходим, той махна с ръка и каза: „Ще се видим после, Шефе“, и пак се извърна, за да говори с един от тях. Родж, Дак и Пени ме последваха в колата. Наоколо беше обичайната за космодрумите тълпа — не толкова голяма, както на някой от земните космодруми, но все пак многобройна. Хората изобщо не ме тревожеха, тъй като Бутройд беше приел имперсонацията — макар и положително тук да имаше неколцина, които знаеха, че аз не съм Бонфорте.
Аз обаче не се оставих да бъда разтревожен от тези индивиди. Те не можеха да ни вкарат в беля, без да се самоизобличат.
Колата беше „Ролс аутлендър“30, херметик, но аз не си махнах кислородната маска, понеже и другите не го сториха. Разположих се на дясната седалка, Родж се настани до мен, Пени — до него, а Дак уви дългите си крака около едно от сгъваемите столчета. Шофьорът хвърли един поглед назад през преградката и потегли.
Родж тихо каза:
— По едно време се разтревожих.
— Няма за какво да се безпокоиш. Хайде, сега, моля ви всички да млъкнете. Искам да си прегледам речта.
Всъщност исках да позяпам марсианския пейзаж; речта я знаех наизуст. Шофьорът пое по северния край на полето, покрай множество складове. Прочетох надписите на търговска компания „Фервийс“, „Дайана аутлайнс“ ООД, „Трите планети“ и „I. G. Farbenindustrie“31. Виждаха се почти толкова марсианци, колкото и хора. Ние, земните плъхове си мислим, че марсианците са бавни като охлюви, пък и те на истина са си такива — но на нашата относителна тежка планета. На родния си свят се носят върху своите основи като камъчета по водата.
Вдясно, на юг от нас, оттатък плоското поле Големият канал се гмуркаше в прекалено близкия хоризонт, без да се вижда оттатъшния му бряг. Право пред нас се намираше Гнездото на Ккках — градче като от приказките. Бях се загледал в него със сърце, замряло от крехката му красота, когато Дак изведнъж се стрелна напред.