О, общите описания са без значение, тъй като са едни и същи за всички гнезда, също както моята част от церемонията е една и съща за всеки кандидат. Моят благодетел — най-старият марсиански приятел на Бонфорте, Кккахрррийш — ме посрещна на вратата и ме заплаши с жезъл. Аз поисках той да ме убие незабавно, ако съм виновен в каквото и да е нарушение. Да си кажа истината, не го познах, макар да бях изучавал снимката му. Просто трябваше да е той, тъй като ритуалът го изискваше.
Като изясних по този начин, че желязно държа на Майчинството, Дома, Гражданските добродетели и никога не съм пропускал да ходя на неделно училище, получих разрешение да вляза.35 "Рррийш по поведе по всички спирки, където ме разпитваха и аз отговарях. Ако всяка дума, всеки жест не бяха стилизирани също като класическа китайска пиеса, нямаше да имам никакъв шанс. Повечето време не знаех какво ми казват, а половината време не разбирах собствените си отговори; просто си знаех репликите и кое след кое следва. Въобще не ми ставаше по-лесно от ниското ниво на осветеност, което марсианците предпочитат; само размахвах ръце като къртица.
Веднъж играх с Хоук Мантъл — малко преди да умре, когато вече бе глух като пън. Е това се казва трупар! Той не можеше да използва дори и слухов апарат, защото осмият му нерв бе атрофирал. Част от нещата можеше да разгадае по устните ми, но това невинаги бе възможно. Беше режисирал сам постановката и идеално беше разчел времето. Гледах го как си казва репликата и си тръгва, а сетне рязко се извръща и изстрелва някоя отровна фраза, която изобщо не е чул — точно в нужния момент.
Беше нещо подобно. Аз си знаех ролята и я играех. Ако те се издънеха, си беше тяхна грижа.
Само че никак не ми вдигаше духа това, че през цялото време поне половин дузина жезли бяха насочени към мен. Непрекъснато си повтарях, че няма да ме изпепелят заради един гаф. В края на краищата, аз бях само един жалък глупав човек и в най-лошия случай би трябвало да ми пишат „зачита се“ заради труда. Само че не си вярвах.
След, както ми се видя, няколко дни — само че не беше толкова, тъй като цялата церемония продължава точно една девета от завъртането на Марс — след безкрайно много време, седнахме на масата. Не знаех какво ям и може би това му беше хубавото. Във всеки случай, не се отрових.
После стареите произнесоха речите си, в отговор аз казах приемното си слово и те ми дадоха име и собствен жезъл. Бях марсианец.
Не знаех как да използвам жезъла, а името ми звучеше като някой повреден кран, но от този миг нататък това бе моето законно име на Марс и аз бях законен кръвен член на най-аристократичното семейство на планетата — точно петдесет и два часа, след като един земен плъх в стадий на пълен невървеж беше похарчил последния си полуимпериал, за да купи питие на някакъв чужденец в бара на „Каса Маняна“.
Струва ми се, че туй доказва, че човек никога не трябва да завързва случайни запознанства с чужденци.
Измъкнах се веднага, щом можах. Дак ми беше подготвил една реч, с която декларирах подобаваща причина да си тръгна незабавно и те ме пуснаха. Чувствах се изнервен като мъж, който се е озовал на горния край на стълбището в сградата на някое сестринско религиозно общество, тъй като вече нямаше ритуал, който да ме води. Имам предвид, че дори обикновеното поведение в обществото е обгърнато с херметичните и опасни обичаи, а аз не знаех стандартните ходове. Така че си изрецитирах извинението и тръгнах да излизам. ’Рррийш и още един старей тръгнаха с мен и аз поех риска да си поиграя с още две хлапета, когато излязохме навън — а може да бяха и същите. Щом стигнах портите, двамата стареи ми казаха сбогом на църкащ английски и ме оставиха да изляза сам; зад мен портите се затвориха и сърцето ми се заизкачва нагоре от петите.
Ролсът ме чакаше там, където ме бяха оставили; забързах се надолу, едната врата се отвори и аз с изненада видях, че вътре е само Пени. Не бях разочарован. Викнах:
— Здрасти, Къдроглавке! Успях!
— Знаех си, че ще успееш.
Отдадох й шеговито почест с жезъла и казах:
— Можеш да ми казваш просто Кккахжжжеррр — като опръсках предните редици с втората сричка.
— Внимавай с това нещо! — изнервено рече тя.
Вмъкнах се вътре до нея на първата седалка и попитах:
— Знаеш ли как се използват тия работи? — възбудата вече спадаше и аз се чувствах изтощен, но весел; мечтаех за три бързи питиета и една дебела пържола, а сетне да изчакам отзивите на критиците.
— Не, само че внимавай.