— Какво? Божичко, не се безпокой за това сега. Като му дойде времето, капитан Броудбент ще измисли десетки начина да те върне у дома.
— Съжалявам, Родж. Забравям, че имаш да мислиш за по-важни неща. Е, сега, след като работата е свършена, ми се иска да се прибера, но няколко дни, че дори и месец, прекарани на Луната, нямат особено значение. Нищо не ме притиска. Все пак, благодаря ти, че намери време да ми съобщиш новините — взрях се в лицето му. — Родж, изглеждаш адски разтревожен.
— Не схващаш ли? Императорът е повикал господин Бонфорте. Императорът, човече! А господин Бонфорте изобщо не е във форма да се показва пред публика. Те са рискували да изиграят гамбита и вероятно са ни поставили в пат.
— А? Чакай малко. По-кротко. Ясно ми е какво намекваш, но, виж какво, приятел, ние не сме в Нова Батавия. Ние сме на двеста милиона километра или може би на четиристотин, или колкото е там. Дотогава Док Чапек ще го изстиска и ще го подготви да си каже ролята. Няма ли да успее?
— Ами… надяваме се.
— Само че не сте сигурни?
— Не можем да сме сигурни. Чапек казва, че за такива големи дози няма много клинични данни. Зависи от индивидуалната телесна химия и от конкретния наркотик, който е бил използван.
Изведнъж си спомних как веднъж един дубльор ми беше подпъхнал силно очистително точно преди представлението. (Само че аз някакси продължих, което доказва превъзходството на ума над материята — а сетне накарах да го уволнят.)
— Родж, те са му дали тази последна, ненужно голяма доза не просто от обикновен садизъм, а за да предизвикат тази ситуация!
— Аз така мисля. И Чапек също.
— Ха! В такъв случай това означава, че самият Кирога стои зад отвличането — и че Империята я управлява гангстер!
Родж поклати глава.
— Не е необходимо. Дори не е и вероятно. Само че би могло да означава, че същите сили, които контролират Акционистите, контролират и машинарията на Партията на човечеството. Само че на тях никога няма да можеш да им припишеш каквато и да е вина; те са недосегаеми, свръхуважавани. Въпреки това те биха могли да съобщят на Кирога, че е дошло време да се капичне долу и да се престори на мъртъв — и да го накарат да го стори. И то почти сигурно — добави той, — без дори да му намекнат каква е истинската причина моментът да е подходящ.
— Гледай ти! Да не искаш да ми кажеш, че най-високопоставеният човек в Империята просто ще слезе от сцената и ще си отиде? Понеже някой иззад кулисите му е наредил да го направи?
— Опасявам се, че мисля именно това.
Поклатих глава.
— Политиката е мръсна игра!
— Не — отвърна с хъс Клифтън. — Няма такова нещо като мръсна игра. Само че понякога попадаш на мръсни играчи.
— Не виждам някаква разлика.
— Разликата е от земята до небето. Кирога е третостепенен политик и подставено лице — според мен, подставено лице на злодеи. Само че у Джон Джоузиф Бонфорте няма нищо третостепенно и той никога, ама никога не е бил подставено лице на когото и да било. Като привърженик той вярва в каузата; като водач ръководи нещата според убежденията си!
— Признавам си грешката — рекох смирено. — Е, тогава какво ще правим? Дали да не накараме Дак да се влачи така, че „Томи“ да стигне Нова Батавия едва след като той е влязъл във форма, за да свърши работата?
— Не можем да се мотаем. Няма защо да караме с повече от едно же; никой не би очаквал от човек на възрастта на Бонфорте да си натоварва ненужно сърцето, обаче не можем да отлагаме. Когато Императорът те повика, просто отиваш.
— Тогава какво?
Родж се втренчи в мен, без да ми отговори. Започнах да се изнервям.
— Хей, Родж, само без никакви щури идеи! Туй няма нищо общо с мен. Аз съм приключил, като се изключат няколкото случайни появявания из кораба. Мръсна-немръсна, политиката не е моя игра — просто ми платете и ме откарайте вкъщи и аз ви гарантирам, че никога няма дори да се регистрирам да гласувам!
— Вероятно нищо няма да ти се наложи да правиш. Доктор Чапек почти сигурно ще успее да го вкара във форма. Само че това изобщо няма да е трудно, няма да е като тази церемония с осиновяването — просто една аудиенция при Императора и…
— Императорът! — почти изпищях аз. Както и повечето американци, аз не разбирах монархията и дълбоко в сърцето си не одобрявах институцията — и въпреки това изпитвах някакво прокрадващо се, непризнавано благоговение към кралете. В края на краищата, ние, американците влязохме през задната врата. Когато заменихме положението си на асоциирани членове за предимствата на пълноправния глас в делата на Империята, бе постигнато изрично съгласие, че нашите местни институции, собствената ни конституция и така нататък няма да бъдат изменяни — и тихомълком се уреди никой член на кралското семейство никога да не посещава Америка. Може би това е лошо. Може би ако бяхме привикнали с кралските особи, нямаше толкова да се впечатляваме от тях. Във всеки случай, за отбелязване е, че „демократичните“ американски жени повече от всички останали тръпнат от мерак да бъдат представени в двора.