Естествено според професията си! Бях отгледан вътре в нея, харесвах я, имах дълбоко, макар и алогично убеждение, че изкуството си струва усилията — а за капак това бе и единственият известен ми начин да си печеля хляба. А друго какво?
Никога не съм се впечатлявал от формалните школи в етиката. Бях ги изпробвал — обществените библиотеки са готов източник за отмора за един актьор, който страда от безпаричие — само че ги бях намерил така бедни на витамини, както целувката на мащеха. Ако дадеш на един философ време и много хартия, той може да ти докаже каквото и да било.
Същото презрение изпитвах и към моралните наставления, които поднасяха на повечето деца. По-голямата част от тях са празни брътвежи, а онова, което всъщност изглежда означават, е посветено на неприкосновеното твърдение, че „добро“ е това дете, което не нарушава дрямката на майка си, а „добър“ е този човек, който се сдобива с мускулеста банкова сметка, без да бъде хванат. Не, благодаря!
Само че дори едно куче се придържа към някакви правила на поведение. Какви бяха моите? Как се държах — или, най-малкото, как исках да си мисля, че се държа?
„Представлението трябва да продължи.“ Винаги съм вярвал в това и съм живял според него. Само че защо трябва да продължава — като се има предвид, че някои представления са направо отвратителни? Ами защото ти си се съгласил да вършиш тази работа и защото в залата има публика; хората са си платили и всеки от тях има право на най-доброто, което можеш да дадеш. Ти им го дължиш. Дължиш го и на сценичните работници, на директора, на продуцента и на останалите членове от състава, дължиш го и на тези, които са те научили на занаята, и на другите, които някога са били преди теб — в театрите под открито небе и с каменни седалки, и дори на разказвачите, които са клечали на пазарищата. Noblesse oblige43.
Реших, че този възглед може да се обобщи за всяко едно занимание. Танто за танто. Дръж се честно и почтено. Хипократовата клетва. Не предавай групата. Честна работа за честно заплащане. Подобни неща няма защо да се доказват: те представляват съществена част от живота и са в сила за цялата вечност, в сила са и за най-отдалечените кътчета на Галактиката.
Изведнъж съзрях онова, към което се стремеше Бонфорте. Ако въобще имаше етични основи, които да излизат извън обсега на времето и пространството, то те бяха верни както за марсианците, така и за хората. Бяха верни на всяка планета край всяка звезда — и ако човешката раса не се държеше подобаващо, тя дори не би започнала да завоюва звездите, защото някоя по-добра раса щеше да я плесне заради двуличието й.
Цената на експанзията бе добродетелта. „Не давай на ахмаците равни шансове“ беше философия, прекалено ограничена, за да запълни широките простори на космоса.
Бонфорте обаче не проповядваше сладникавото съчетание от красота, доброта и интелект. „Аз не съм пацифист. Пацифизмът е променлива доктрина, при която човек приема изгодите на дадена обществена група, без да желае да си плати за това — и претендира да получи ореол за своята нечестност. Господин говорителю, животът принадлежи на онези, които не се боят да го загубят. Този закон трябва да мине!“ И с тези думи той бе станал и пресякъл прохода между двете части на залата, за да подкрепи гласуването на военния бюджет, който на едно партийно съвещание неговата собствена партия бе решила да отхвърли.
Или още: „Вземайте страна! Винаги вземайте страна! Понякога ще грешите — ала човек, който отказва да взема страна, винаги ще греши! Небесата да ни пазят от страхопъзлювците, които се боят да направят избор. Нека станем и се преброим“. (Последната извадка е от едно закрито партийно съвещание, но Пени я бе записала на своя минирекордер и Бонфорте я бе запазил — Бонфорте имаше усет за историчност; той бе от онези хора, които пазят записите. Ако не беше такъв, аз нямаше да имам с какво толкова да работя.)
Реших, че Бонфорте е човек от моя тип. Или поне от този тип, към който ми е приятно да си мисля, че принадлежа и аз. Той беше persona, която бях горд да нося.
Доколкото си спомням, след като обещах на Пени, че аз ще поема аудиенцията при императора, ако Бонфорте не може да се оправи, по време на това пътуване изобщо не спах. Имах намерение да поспя — няма никакъв смисъл да излизаш на сцената, когато торбичките под очите ти са виснали като уши на хрътка — но се увлякох от това, което изучавах, а в бюрото на Бонфорте имаше предостатъчно ментови дражета. Изумително е колко много можеш да свършиш, когато работиш по двадесет и четири часа на ден, никой не те прекъсва и получаваш всичката помощ, която поискаш.