— Няма защо да го узнава точно сега и точно тук. А ти нямаш никакво право да излагаш всички на опасност, като му кажеш. Нищичко не знаеш за него.
— Това е пресметнат риск — и Броудбент се извърна към мен.
Дюбоа сграбчи ръката му и го извъртя обратно.
— По дяволите пресметнатия риск! Дак, по-рано ти се доверявах, но този път преди да те оставя да се раздрънкаш, ъ-ъ-ъ, един от нас двамата няма да бъде в състояние да говори.
Броудбент като че ли се стресна, но сетне студено се усмихна отвисоко на Дюбоа.
— Джок, синко, мислиш ли, че си в състояние да го направиш?
Дюбоа го изгледа кръвнишки, но не трепна. Броудбент беше с една глава по-висок и с двайсет кила по-тежък. За пръв път усетих, че харесвам Дюбоа; винаги ме е трогвала галантната смелост на котенцето, бойкото сърце на бантамския петел и готовността на някой дребен човек по-скоро да умре на мястото си, отколкото да превие врат… И макар да не очаквах Броудбент да го убие, си мислех, че след малко ще видя Дюбоа в ролята на парцал за бърсане на прах.
Изобщо не мислех да се намесвам. Всеки човек има правото сам да си избере времето и начина на собственото си унищожение.
Видях как напрежението растеше. После Броудбент изведнъж се разсмя и потупа Дюбоа по рамото.
— Браво, Джок! — обърна се към мен и тихо рече:
— Ще ни извиниш ли за малко? Моят приятел и аз трябва да изпушим една голяма лула.
Апартаментът беше оборудван със звукоизолиращ ъгъл, в който имаше факс и телефон. Броудбент хвана Дюбоа за мишницата и го поведе натам; те се изправиха и ожесточено заспориха.
Понякога подобни устройства, които са на обществени места като например в хотелите, въобще не са онова, което биха могли да бъдат, и не успяват напълно да заглушат звуковите вълни. „Айзенхауер“ обаче е луксозна къща и поне в тоя случай оборудването работеше идеално; можех да видя устните им, но не можех да чуя нито звук.
Само че аз наистина можех да видя как се движат устните им. Лицето на Броудбент беше обърнато към мен, а Дюбоа го виждах в стенното огледало. Когато започнах да изпълнявам моя прочут менталистки номер, открих защо баща ми ме беше пердашил по дупето, докато не се научих на мълчаливия език на устните — винаги изпълнявам менталическия номер в ярко осветена зала и използвам очила, които… няма значение; важното е, че мога да чета по устните.
Дюбоа приказваше: Дак, скапана, глупава, нецензурна, незаконна и съвършено невероятна мръсотийо, ти да не искаш и двамата да свършим, като броим камънаците на Титан? Този самомнителен мухльо ще си изприкаже и червата.
Едва не изтървах отговора на Броудбент. Самомнителен, виж ти! Като се изключи хладното одобрение на собствения ми гений, аз чувствах, че съм скромен човек.
Броудбент: … като не можем да участваме в друга игра, какво значение, че тази е нечестна? Джок, няма кого другиго да използваме.
Дюбоа: Чудесно, тогава докарай тук доктор Скортиа да го хипнотизира и да му тресне една инжекция за щастие. Само не му обяснявай как стоят нещата — във всеки случай не преди да му създадем условен рефлекс, не и докато продължаваме да тъпчем калта.
Броудбент: Ха, та самият Скортиа ми каза, че за такова изпълнение, каквото ни трябва, не бива да разчитаме на хипноза и наркотици. Ще ни е нужно съдействието му, интелигентното му съдействие.
Дюбоа изпръхтя.
— Каква ти интелигентност? Само го погледни. Виждал ли си някога как някой петел се перчи в задния двор? Да, вярно, че е точно толкоз едър и с такава конструкция, каквато ни трябва, а черепът му изглежда съвсем като на Шефа, само че в него няма нищичко. Ще се паникьоса, ще избухне и ще издаде цялата работа. Не става за тая роля — той е просто един любител!
Ако бяха обвинили безсмъртния Карузо, че пее не в тон, той едва ли би бил по-оскърбен от мен. Само че аз мисля, че в този момент оправдах клетвата си в името на Бърбидж и Буут7; продължих да си полирам ноктите и пренебрегнах оскърблението — просто си отбелязах наум, че някой ден ще трябва да накарам приятелчето Дюбоа да се разсмее и да заплаче само в разстояние на двадесет секунди. Изчаках още малко, сетне станах и доближих звукоизолиращия ъгъл. Като видяха, че смятам да влезе вътре, и двамата млъкнаха. Аз тихо рекох:
— Оставете, джентълмени, аз промених решението си.
Дюбоа придоби облекчено изражение.
— Не искаш да се захванеш с работата.
— Имам предвид, че приемам ангажимента. Няма защо да ми обяснявате. Приятелят Броудбент ме увери, че работата няма да е против моята съвест, и аз му вярвам. Той ме увери, че има нужда от актьор. Бизнес проблемите на продуцента не са моя грижа. Приемам.
7
Ричард Бърбидж (ок. 1567 — 1619) — английски актьор, колега на Шекспир; Едуин Буут (1833 — 1893) — американски актьор. — Бел. прев.