Признах си.
— Аз почти съм си изтъркал лентата с този запис. Хем се смея, хем плача.
— Точно това е идеята — поколебах се, пък после признах, че бях изкопирал оборската история за „Уморения Уили“ от един много голям артист от минало столетие. — Но иначе предпочитам драматични роли.
— Като тази ли?
— Ами… не точно. За тази роля едно явяване е предостатъчно. Не бих искал да я играя дълго време.
— Така и предполагах. Добре, кажи на Роджър Клифтън… Не, нищо не казвай на Клифтън. Лоренцо, не виждам какво можем да спечелим, ако кажем на когото и да било за нашия разговор през последния час. Ако разправиш на Клифтън, дори и да му заявиш, че аз съм ти казал да не се безпокои, може просто да го изнервим. А той има работа да върши. Така че да си мълчим, а?
— Както пожелае моят император.
— Без тия, моля те. Ще си мълчим просто защото така е най-добре. Съжалявам, че не мога да посетя чичо Джо в леглото. Не че бих могъл да му помогна — макар да си мислят, че кралското докосване върши чудеса. Така че нищо няма да разправяме и ще се преструваме, че аз изобщо не съм загрял.
— Добре… Вилем.
— Струва ми се, че сега е по-добре да си вървиш. Много време те държах.
— Както желаеш.
— Ще трябва да пратя Патийл да се върне с теб — или знаеш пътя? Само един момент… — и той започна да ровичка из бюрото си, като си мърмореше под нос:
— Това момиче сигурно пак е оправяло нещата. Не, ето го — и извади малка книжка. — Вероятно няма да мога пак да те видя, така че би ли имал нещо против да ми дадеш един автограф, преди да си тръгнеш?
9
Намерих Родж и Бил да си гризат ноктите в горната дневна на Бонфорте. В секундата, в която се показах, Корпсман се облещи насреща ми.
— Къде, по дяволите, беше?
— С императора — отвърнах студено.
— Нямаше те пет или шест пъти по-дълго, отколкото би трябвало.
Не си направих труда да му отговоря. От спора ни за речта насам Корпсман и аз се спогаждахме и работехме заедно, но това си беше точно брак по сметка, а не по любов. Сътрудничахме си, но всъщност не бяхме заровили томахавката — освен ако тя не беше заровена между лопатките ми. Не бях положил никакви специални усилия да спечеля благоразположението му и не виждах никакви причини да го правя — според мен родителите му се бяха срещнали съвсем за кратко на някой маскарад.
Не вярвам в синхронното гребане ведно с другите членове на групата, обаче единственото поведение от моя страна, което Корпсман охотно би приел, беше това на слуга с шапка в ръката и смиреното „господине“ в устата. Не бих му го предложил, дори и за да запазя мира. Аз бях професионалист, нает да свърши изключително трудно професионална работа, а професионалистите не използват задното стълбище; към тях се отнасят с уважение.
Така че аз го игнорирах и попитах Родж:
— Къде е Пени?
— При него. В момента Дак и Док също са там.
— Той тук ли е?
— Да — поколеба се Клифтън. — Оставихме го в помещението, което би трябвало да бъде стаята на съпругата в спалното отделение на апартамента. Това беше единственото място, където бихме могли да запазим максимална тайна и все пак да му осигурим грижите, от които се нуждае. Надявам се, че нямате нищо против.
— Ни най-малко.
— Няма да ви притеснява. Двете спални са свързани, както може би сте забелязали, само чрез гардеробните си, а ние изолирахме тази врата. Тя е звуконепроницаема.
— Разпределението ми се вижда удачно. Как е той?
Клифтън се начумери.
— По-добре, много по-добре — като цяло. Повечето време е с бистър ум — и отново се поколеба. — Ако искате, можете да идете да го видите.
Аз се колебах още по-дълго.
— Колко време ще му трябва според доктор Чапек, за да може да се показва пред хора?
— Трудно е да се каже. Скоро.
— Колко скоро? Три-четири дни? Достатъчно скоро ли, за да отменим всички ангажименти и просто да изчезна от погледа? Родж, просто не зная как да ти го обясня, ала колкото и да ми се иска да го посетя и да му поднеса почитанията си, не мисля, че ще е умно въобще да го виждам — поне докато не се появя за последно. Това може да провали характеризацията ми — бях направил ужасната грешка да ида на погребението на баща ми и след това години наред, колчем си помислех за него, го виждах мъртъв в ковчега му. С голяма мъка си върнах истинския му образ — на жизнения, налагащ се мъж, който ме подкрепяше с твърда ръка и който ме бе научил на занаята. Боях се да не се получи нещо подобно и с Бонфорте; сега се превъплъщавах в здрав, в разцвета на силите си човек, какъвто го бях видял на многото му стереозаписи. Силно се опасявах, че ако го видя болен, споменът за това може да замъти и изкриви изпълнението ми.