Родж правеше всичко възможно да ни пази и двамата. Господин Бонфорте вече знаеше, че са използвали негов дубльор, и след първия пристъп на негодувание се бе примирил с необходимостта и бе одобрил действията им. Родж водеше кампанията, като се консултираше с него единствено по въпросите на висшата политика, а после ми предаваше отговорите, за да ги произнеса публично при нужда.
Защитата, която ми беше осигурил, беше почти също тъй пълна: да ме види човек бе едва ли не по-трудно, отколкото да се срещне с някой първокласен агент. Канцеларията ми беше в планината срещу помещенията на лидера на опозицията (не се преместихме в доста по-разкошните помещения на премиер министъра; макар и това да не бе закононарушение, то просто не се правеше при временен кабинет) — до тях не можеше да се стигне пряко отзад откъм долната всекидневна, а за да се добере до мен от официалния вход, човек трябваше да мине през пет контролни пункта. Изключение правеха неколцината привилегировани, които Родж превеждаше направо по един пряк тунел до кабинета на Пени, а оттам — в моя.
Тази организация на нещата означаваше, че преди някой да стигне до мен, аз бих могъл да проуча фарлифайла му. Можех дори да го държа пред очите си, докато човекът е при мен, защото в бюрото ми имаше вградено устройство за четене, което посетителят не можеше да види, а пък аз можех да изключа моментално, ако излезеше, че той върви много бързо. Четецът си имаше и други функции; Родж можеше да се отнесе по-специално с някой посетител и да го прати направо при мен, дори да го остави насаме с мен — и да поспре в кабинета на Пени, за да ми напише бележка, която след това да проектира на четеца — разни малки намеци от типа на „Разцелувайте го до смърт и не му обещавайте нищо“ или „Той не иска нищо друго освен жена му да бъде представена в двора. Обещайте му го и се отървете от него“, или дори „С тоя внимателно. Избирателният му район е «люшкащ» се, а той самият е по-умен, отколкото изглежда. Прехвърлете го на мен и аз ще се спазаря.“
Не зная кой всъщност управляваше. Вероятно висшите чиновници от кариерата. Всяка сутрин на бюрото ми имаше по една купчина документи. Слагах им небрежния подпис на Бонфорте и Пени ги отнасяше. Никога нямах време да ги чета. Самият размер на имперската машинария ме смайваше. Веднъж, когато се наложи да присъствам на една среща извън канцеларията, Пени ме преведе по така наречения кратък път през Архивите — километри след километри безкрайни полици, всяка задръстена от микрофилми и всичките снабдени с подвижни ленти, носещи се покрай тях, така че на един служител да не му отнеме цял ден, за да донесе един файл.
И при това Пени ми каза, че ме е превела само през едно крило от цялото. Файлът на файловете, рече тя, заема една подземна кухина с размерите на залата на Великото събрание. Това ме накара да се почувствам щастлив, че за мен властта не е въпрос на кариера, а, така да се каже, временно хоби.
Да се срещам с разни люде беше неизбежна досада, до голяма степен безполезна, тъй като Родж или Бонфорте чрез Родж взимаха решенията. Истинската ми работа беше да произнасям предизборни речи. Беше пуснат дискретен слух, че моят доктор се боял да не би сърцето ми да е отслабнало от „вирусната инфекция“ и ми препоръчал по време на кампанията да остана на ниската гравитация на Луната. Не се осмелих да рискувам с имперсонацията при една обиколка по Земята, още по-малко пък — да предприема пътешествие до Венера. Системата на фарлифайловете щеше да се пропука, ако се опитах да се смеся с тълпите, да не говорим за неизвестните рискове, свързани с наемническите банди на Акционистите — никой от нас, най-малко пък аз, не искаше и да си помисли какво бих могъл да издърдоря с една минимална доза неодексокаин в челния дял на мозъка.
Кирога се носеше по всички континенти на Земята и представяше проявите си по стереовизията като лични появявания на разни подиуми пред тълпите. Това обаче не безпокоеше Родж Клифтън. Той свиваше рамене и казваше