Установявам, че мога „да си спомня“ предишния живот на Бонфорте по-добре, отколкото си спомням моя истински живот като тази твърде трогателна личност, Лорънс Смит, или както той обичаше да се нарича, „Великият Лоренцо“. Дали това ме прави ненормален? Може би шизофреничен? Ако е тъй, то това е една лудост, която е необходима за ролята, която ми се наложи да играя, тъй като за да може Бонфорте отново да оживее, този позападнал актьор трябваше да бъде потиснат — напълно потиснат.
Луд или не, аз съзнавам, че някога той е съществувал и че аз съм бил той. Всъщност той никога не е имал особен успех като актьор — макар да си мисля, че понякога е бил даряван с истинската лудост. Той направи финалното си излизане напълно в своя стил; някъде имам изрезка от един пожълтял вестник, в която се казва, че е бил „открит мъртъв“ в една хотелска стая в Джърси сити — от свръхдоза сънотворни таблетки, очевидно взети в пристъп на униние, тъй като неговият импресарио заявил, че от няколко месеца той не бил получавал роля. Лично аз смятам, че не би трябвало да споменават, че е бил без работа; ако не е клевета, то най-малкото е жестоко. Между другото, датата на изрезката доказва, че той не би могъл да бъде в Нова Батавия или където и да е другаде по време на кампанията от петнадесета година.
Предполагам, че бих могъл да я изгоря.
Само че днес не е останал жив никой, който да знае истината, освен Дак и Пинелъпи… като се изключат хората, които убиха тялото на Бонфорте.
Досега аз три пъти получавах и изгубвах властта и вероятно сегашният ми мандат ще ми бъде последният. Първият път изхвърчах, когато най-накрая вкарахме извънземните — венерианците, марсианците и онези от външните спътници на Юпитер — във Великото събрание. Само че нечовеците са си все още там, а аз пак се върнах. Хората могат да поемат известно количество реформи, а след това поискват почивка. Реформите обаче остават. Всъщност хората не желаят промяна, никаква промяна — а и ксенофобията има много дълбоки корени. Само че ние прогресираме, ние трябва да прогресираме — ако искаме да излезем сред звездите.
И аз отново и отново се питам: „Какво би направил Бонфорте?“ Не съм сигурен дали отговорите ми винаги са били верни (при все че що се отнася до трудовете му, съм сигурен, че съм най-добре начетеният студент в цялата Слънчева система). Но се опитах да остана в характера на неговата роля. Преди много време някой — Волтер? — някой бе казал: „Ако един ден Сатаната замести Бога, той ще установи, че е необходимо да приеме атрибутите на божествеността.“
Никога не съм съжалявал за изгубената си професия. В известен смисъл аз не съм я изгубвал; Вилем беше прав. Освен ръкоплясканията има и друг вид аплодисменти, а и винаги съществува онази топлинка от доброто изпълнение. Струва ми се, че съм се опитал да създам съвършено произведение на изкуството. Вероятно не съм успял напълно — но мисля, че баща ми би го оценил като „добро изпълнение“.
Не, не съжалявам, макар тогава да бях по-щастлив — или поне спях по-добре. Но съществува дълбоко задоволство в това да правиш всичко, което е по силите ти за осем милиарда души.
Може би техният живот няма космическо значение, но те имат чувства. И могат да страдат.