— Кой е този? И къде е онова актьорче?
След първия поглед, който ми хвърли, той отмести очи и не си даде труда да ме погледне отново — Бени Грей, знаеш, е един толкоз уморен, незначителен малък човек, че няма смисъл да му обръщаш внимание.
— Кое актьорче? — отвърнах с равния, безцветен глас на Бени. Това пак насочи погледа му върху ми. Дюбоа се втренчи в мен, понечи да зяпне встрани, а сетне очите му се стрелнаха обратно и се впиха в дрехите ми. Броудбент избухна в гръмогласен смях и го потупа по рамото.
— А ти казваше, че не можел да играе! — и остро добави. — Откри ли всички, Джок?
— Да — Дюбоа пак се вторачи в мен, придоби озадачен вид и отмести очи.
— Добре. До четири минути трябва да излезем оттук. Лоренцо, я да видим колко бързо можеш да ме нагласиш.
Дак беше изул едната си бота, съблякъл рубашката си и бе дръпнал нагоре шемизетката така, че да мога да сложа лепенка на раменете му, когато лампата над вратата се запали и звънецът иззвъня. Той застина на място.
— Джок? Чакаме ли някого?
— Вероятно е Ленгстън. Той каза, че ще се опита да се добере дотук, преди да сме тръгнали — Дюбоа тръгна към вратата.
— Може и да не е той. Може да е… — не успях да чуя Броудбент да казва кой си мисли, че може да бъде, и Дюбоа широко отвори вратата. В рамката, досущ като някоя кошмарна отровна гъба, се очерта един марсианец.
За една агонизиращо дълга секунда не бях способен да различа нищо друго освен марсианеца. Не виждах нито застаналия зад него човек, нито пък забелязах жезъла на живота, който марсианецът бе гушнал в своя псевдокрайник.
Сетне марсианецът се втече в стаята, мъжът с него пристъпи зад гърба му и вратата се притвори. Марсианецът изцвърча:
— Добър ден, джентълмени. Да не отивате някъде?
Бях вцепенен и зашеметен от остра ксенофобия. Дак беше възпрепятстван от полусвалените си дрехи. Малкият Джок Дюбоа обаче прояви такъв простичък героизъм, че в мига, в който умря, стана мой обичан брат… Той се хвърли към жезъла на живота. Право насреща му — и не направи и най-малкия опит да се извърти от него.
С тази дупка в корема, в която можеше да си пъхнеш юмрука, трябва да е бил мъртъв, преди още да се строполи на пода. Но той се вкопчи и псевдокрайникът се удължи като лакта, а после изпука и се отчупи на десетина сантиметра от врата на чудовището, докато бедният Джок продължаваше да стиска жезъла на живота в мъртвите си ръце.
Човекът, който бе последвал това миризливо, вонящо нещо в стаята, трябваше да отстъпи встрани, преди да може да стреля — и при това сбърка. Би трябвало да застреля първо Дак, а сетне мен. Вместо това той профука първия си изстрел за Джок, а втори така и не можа да направи, защото Дак го гръмна право в лицето. Даже и не бях разбрал, че Дак е въоръжен.
Лишеният от оръжието си марсианец не направи опит да избяга. Дак скочи на нозе, плъзна се към него и рече:
— А, Рррингриил. Аз те виждам.
— Аз те виждам, капитан Дак Броудбент — изцвърча марсианецът и добави. — Ти ще кажеш на гнездото ми?
— Аз ще кажа на гнездото ти, Рррингриил.
— Аз ти благодаря, капитан Дак Броудбент.
Дак протегна дългия си кокалест пръст и го мушна в най-близкото до него око, като тласна надълбоко, докато кокалчетата му не се удариха в мозъчната кутия. После го дръпна навън и пръстът му излезе, омазан със зелена сукървица. В рефлекторен спазъм псевдокрайниците на създанието се плъзнаха обратно в дънера му, но мъртвото чудо продължи да стои стабилно на основата си. Дак се забърза в банята; чух го да мие ръцете си. Стоях на място, почти така неподвижен от шока, както мъртвият Рррингриил.
Дак излезе, бършейки длани в ризата си, и каза:
— Ще трябва да почистим това. Нямаме много време — все едно, че говореше за разлята напитка.
С едно объркано изречение се опитах да му разясня, че не ща да участвам, че сме длъжни да извикаме ченгетата, че искам да се измъкна оттам, преди ченгетата да са дошли, че той знае какво може да направи със своята превъплътителска работа и че смятам да си пусна криле и да излетя през прозореца. Дак отхвърли всичките ми идеи.
— Не треперушкай, Лоренцо. В момента разполагаме с отрицателно време. Помогни ми да пренеса телата в банята.
— А? Божичко, човече! Дай просто да заключим и да офейкаме. Може би никога няма да го свържат с нас.
— Вероятно няма — съгласи се той, — доколкото се предполага, че никой от нас не е тук. Само че ще успеят да разберат, че Рррингриил е убил Джок, а това ние не можем да си го позволим. Точно сега не можем.