— Да, да — отговори Дак. — Сложил си е грим. Не обръщай внимание, всичко е наред. Помогни ми да го вкараме в пресата за сайдер.
Една ръка ме сграбчи за мишницата и ме повлече по тесния коридор към някакво помещение. Пред едната херметична преграда стояха залепени за нея две койки или „преси за сайдер“ — от онези приличащи на вана, хидравлични, разпределящи натиска съоръжения, които се използват на факелните кораби при високи ускорения. Никога преди това не бях виждал такова нещо, но бяхме използвали съвсем убедителни макети в естествена големина в космическия опус „Нашествениците на Земята“.
На херметичната преграда над койките имаше изписан със шаблон надпис ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ!!! Не стойте на повече от три пъти земното без G-скафандър. Заповед на… Надписът бавно се извъртя извън полезрението ми, преди да успея да го прочета, и някой ме натика в едната преса за сайдер. Дак и другият мъж бързо ме увързваха с ремъци към нея, когато една сирена наблизо се разтръби ужасно. Ревът продължи няколко секунди, а сетне го замести нечий глас: „Червено предупреждение! Две же15! Три минути! Червено предупреждение! Две же! Три минути!“ После сирената пак зави.
През врявата чух напрегнатия глас на Дак:
— Включен ли е напълно прожекторът? Сметките готови ли са?
— Да, да!
— Взе ли подкожния? — Дак се извъртя във въздуха и ми каза:
— Слушай, спътниче, ще ти сложим една инжекция. Всичко е наред. Част от нея е Нулграв, останалото е стимулант — понеже ще трябва да стоиш буден и да си учиш репликите. Отначало очите ти ще запарят и ще те засърби, но няма да ти стори нищо лошо.
— Чакай, Дак, аз…
— Няма време! Трябва да подпаля туй бунище! — той се изви и мина през вратата, преди да успея да протестирам. Вторият мъж вдигна нагоре левия ми ръкав, притисна към кожата ми инжекционен пистолет и преди да разбера, получих една доза от лекарството. След това и той изчезна. Воят на сирената отстъпи място на: „Червено предупреждение! Две же! Две минути!“
Опитах се да се огледам, ала лекарството още повече бе объркало възприятията ми. Очните ми ябълки пареха, зъбите — също, а по гърба си започнах да усещам почти непоносим сърбеж — само дето предпазните ремъци ми попречиха да стигна до измъчваното място — и може би ми попречиха да си счупя някоя ръка при ускорението. Сирената отново млъкна и този път прогърмя самоувереният баритон на Дак:
— Последно червено предупреждение! Две же! Една минута! Престанете да шляпате пинакъл16 и си проснете тлъстите телеса — ще я подпушим!
Този път сирената бе заменена от запис на Аркезиановата „Ad astra“17, опус 61 в до мажор. Беше оспорваната интерпретация на Лондонския симфоничен оркестър с 14-тактовите „плашещи“ ноти, скрити в тимпаните. Както си бях смачкан, смутен и упоен те като че ли въобще не ме впечатлиха — мокър от дъжд се не бои.
На вратата се появи една русалка. Вярно, че нямаше люспеста опашка, но именно на русалка приличаше. Когато очите ми отново застанаха на фокус, видях, че това е много приятно изглеждаща и съвсем адекватно млекопитаеща млада жена по потник и шорти, която плаваше напред така, че веднага ставаше ясно, че безтегловността не й е първица. Погледна ме, без да се усмихва, намести се в другата преса за сайдер и се улови за ръкохватките — не си даде труда да се запаше с предпазните ремъци. Музиката стигна до гръмотевичния финал и аз почувствах как силно натежавам.
Две же не са чак толкоз лошо, поне когато плаваш в течно легло. Ципата над пресата за сайдер се надигна навсякъде около мен, като поддържаше всеки сантиметър от тялото ми; просто се усещах тежък и ми бе трудно да дишам. Като слушаш тези истории за пилотите, които препускат върху пламъците с десет же и сами се погубват, не се съмняваш, че са верни, обаче две же в преса за сайдер просто те карат да се усещаш отпуснат и неспособен да се движиш.
Мина известно време, докато осъзная, че сирената на тавана говори на мен.
— Лоренцо! Как я караш, спътниче?
— Чудесно — изпухтях от зор. — Колко време трябва да издържим така.
— Около два дни.
Трябва да съм простенал, защото Дак ми се изсмя.
— Стига си хленчил, авер! Първото ми пътуване до Марс трая тридесет и седем седмици, като всеки миг от тях представляваше свободно падане по елиптична орбита. Ти се движиш по луксозния път — само две же за два дена и, трябва да добавя, почивка при едно же по време на обръщането. Би трябвало да ти удържим от парите за това.
Понечих да му съобщя какво мисля за неговия хумор с някой унищожителен идиом от „Чакащи артисти“18, но се сетих, че наблизо има дама. Баща ми ме учеше, че една жена може да прости всяка проява, включително оскърбление с действие, но лесно може да се обиди от приказки; по-хубавата половина от нашата раса е символно ориентирана — нещо много странно, като се има предвид изключителната й практичност. Както и да е, аз никога не съм оставял някоя забранена дума да се изплъзне от устните ми, ако е имало възможност тя да оскърби ушите на някоя дама — още от времето, когато опакото на коравата длан на баща ми за последен път се стовари върху устата ми… Баща ми би могъл да дава напътствия по създаване на условен рефлекс на професор Павлов.