— Госпожице Расъл… много съжалявам… само че, моля… не включвайте това отново. Не мога да понасям марсианци.
Тя ме изгледа като че ли не можеше да повярва на това, което вижда, но все пак някакси го презира.
— Аз им казах — разчленено и бавно произнесе тя, — че тоя смешен план няма да сработи.
— Много съжалявам. не мога да се удържа.
Вместо отговор тя тежко се измъкна от пресата за сайдер. При две же не вървеше така лесно, като Дак, но все пак се справи. Излезе, без да каже ни дума повече, и затвори вратата зад себе си.
Не се върна. Вместо нея на вратата се показа един мъж, който изглеждаше сякаш обитава гигантска проходилка.
— Здраво, младеж! — избоботи той. Беше около шестдесетака, доста пълен и приветлив; нямах нужда да видя дипломата му, за да разбера, че това е част от добрите му обноски към болните.
— Как сте, господине?
— Достатъчно добре. При по-малко ускорение съм по-добре — и той хвърли един поглед надолу към приспособлението, в което бе увързан. — Как ти се струва моя самоходен корсет? Може и да не е много елегантен, но снема част от напрежението от сърцето ми. Между другото, просто за да спазим процедурата: аз съм доктор Чапек, личният лекар на господин Бонфорте. Аз зная кой си ти. Какво е това, дето го чух за теб и марсианците?
Опитах се да му обясня ясно и без емоции.
Доктор Чапек кимна.
— Капитан Броудбент би трябвало да ми каже. Щях да изменя твоята индоктринационна програма. Капитанът по свой собствен начин е компетентен младеж, само че понякога мускулите му изпреварват главата… Той е толкова идеално нормален екстроверт, че направо ме плаши. Както и да е, нищо лошо не се е случило. Господин Смайд, искам твоето разрешение да те хипнотизирам. Имаш думата ми на лекар, че ще използвам хипнозата единствено, за да ти помогна по този въпрос и че по никакъв начин няма да бърничкам в твоята личностна цялост — докторът измъкна един старомоден джобен часовник от ония, които са като отличителен знак за професията му, и се зае да ми мери пулса.
Аз отговорих:
— С готовност ви давам разрешението си, господине, само че от това няма да има никаква полза. Не подлежа на хипнотизиране.
По времето, когато показвах моя менталистки номер, аз самият бях изучавал техники за хипнотизиране, но моите учители така и нямаха късмета да ме хипнотизират. За подобен номер мъничко хипноза е от голяма полза, особено ако местната полиция не вдига прекалена патардия за законите, с които ни обременява медицинската асоциация.
— Така ли? Е, тогава ще се опитаме да направим каквото ни е по силите. Да речем, че ще се отпуснеш, за да се почувстваш удобно и ще поговорим за твоя проблем — той продължаваше да държи часовника си, като си играеше с него и извиваше верижката му, и след като бе престанал да ми мери пулса. Понечих да му го кажа, понеже отразяваше в очите ми светлината от лампата над главата ми, но реших, че това вероятно е някакъв нервен навик, който той не съзнава, и че всъщност е нещо прекалено тривиално, та да обръщам внимание за него на един непознат.
— Отпуснат съм — уверих го. — Питайте ме за каквото желаете. Или ако предпочитате, минете на свободни асоциации.
— Просто остави съзнанието си да блуждае — меко рече той. — При две же се чувстваш тежък, нали? Аз самият обикновено ги проспивам. При такова ускорение кръвта се оттича от мозъка и човек става сънлив. Ей ги, пак започнаха да ускоряват двигателя. Ще трябва всички да поспим… Ще се усетим тежки… Ще трябва да заспим…
Понечих да му кажа, че ще е по-добре да остави часовника си, или той ще му падне от ръката, но вместо това заспах.
Когато се събудих, другата ускорителна койка бе заета от доктор Чапек.
— Здраво, юнак — приветства ме той. — Уморих се от тая проклета проходилка и реших да се опъна тук и да разпределя напрежението.
— Пак ли сме на две же?
— А? О, да! На две же сме.
— Съжалявам, че се отнесох. Колко време съм спал?
— Не много. Как се чувстваш?
— Чудесно. Всъщност прекрасно съм си отпочинал.
— Често пъти има такъв ефект. Искам да кажа голямото ускорение. Искаш ли да погледаш още филмчета?
— Ами да, щом казваш, докторе.
— Добре — той се пресегна и помещението отново се затъмни.
Бях се приготвил за идеята, че ще ми показва още филми с марсианци; бях решил да не се паникьосвам. В края на краищата много пъти бях намирал за нужно да се преструвам, че ги няма; положително един филм с марсианци не би трябвало да ми повлияе толкова — просто предния път бях изненадан.
Действително бяха стереофилми за марсианците — както със, така и без господин Бонфорте. Открих, че мога да ги изучавам с дистанциран ум, без ужас или отвращение.