Изведнъж осъзнах, че ми е приятно да ги гледам!
Издадох някакво възклицание и Чапек спря филма.
— Някакъв проблем?
— Докторе… ти си ме хипнотизирал!
— Нали ми каза.
— Но аз не мога да бъда хипнотизиран.
— Съжалявам да го чуя.
— Ха, значи си успял. Не съм толкова тъп да не го разбера.
После добавих:
— Хайде пак да погледаме тези филми. Направо не ми се вярва.
Той ги пусна, а аз се загледах и зачудих. Ако човек ги погледнеше без предразсъдъци, марсианците не бяха противни; не бяха дори грозни. Всъщност те притежаваха същата старовремска грация като някоя китайска пагода. Вярно, формата им не беше човешка, но пък и райската птица също не е човекоподобна — а райските птици са най-прекрасните живи създания.
Започнах също и да разбирам, че псевдокрайниците им могат да са много изразителни; техните тромави жестове се отличаваха с клатушкащата се дружелюбност на малките кутрета. Сега знаех, че цял живот съм гледал на марсианците през тъмните очила на омразата и страха.
Разбира се, размишлявах аз, все още ще трябва да привиквам на зловонието им, обаче… — и в тоя момент внезапно осъзнах, че ги надушвам, надушвам тази миризма, която не може да бъде сбъркана — и тя не ме дразни ни най-малко! Всъщност направо я харесвах.
— Докторе! — извиках. — Тази машина има приставка за миризми, нали?
— А? Не вярвам. Не, сигурен съм, че няма — прекалено голямо паразитно тегло за една яхта.
— Но тя би трябвало да има. Много ясно ги подушвам.
— О, да — той придоби леко засрамен вид. — Слушай, юнак, направих ти нещо, дето се надявам, че няма да ти причини никакво неудобство.
— Моля?
— Докато се ровичкахме в черепа ти, стана ясно, че голяма част от невротичната ти ориентация към марсианците се стартира от тяхната телесна миризма. Нямах време да пипам издъно, така че трябваше да я компенсирам. Помолих Пени — това е хлапачката, която беше тук преди това — да ми заеме малко от парфюмите, които използва. Опасявам се, друже, че отсега нататък марсианците ще ти миришат на парижки развлекателен дом. Ако разполагах с време, щях да използвам някоя по-домашна приятна миризма, например на зрели ягоди или на топъл кейк със заливка, но ми се налагаше да импровизирам.
Подуших. Да, наистина миришеше на тежък и скъп парфюм — и все пак, по дяволите, това несъмнено беше вонята на марсианците.
— Харесва ми.
— Къде ще ходиш да не ти харесва.
— Но ти трябва да си излял тук цяло шишенце. Всичко е просмукано с него.
— Ъ? Нищо подобно. Просто преди половин час размахах запушалката под носа ти, а сетне върнах шишенцето на Пени и тя си го отнесе — той също подуши. — Сега миризмата е изчезнала. „Сластта на джунглата“ — така пишеше на шишенцето. Трябва да е имало много мускус в него. Обвиних Пени, че се опитва да предизвика у екипажа наркомания към космоса, а тя само ми се изсмя — той се пресегна и изключи стереокиното. — Засега ни е достатъчно. Искам да се заемеш с нещо по-полезно.
Когато изображението избледня, с него изчезна и миризмата — също както при приставките за миризма. Трябваше да призная пред себе си, че всичко туй ставаше в ума ми. Само че като актьор аз и без друго съзнавах тази истина.
Когато след няколко минути Пени се върна, тя миришеше досущ като марсианец.
И това ми харесваше.
4
Моето образование продължи в същото помещение (оказа се, че това е гостната на г-н Бонфорте) до обръщането на кораба. Изобщо не спях, освен под хипноза, и като че ли нямах никаква нужда от сън. През цялото време с мен бяха или доктор Чапек, или Пени и ми помагаха. За късмет моят човек бе може би най-обстойно фотографираната и записваната личност в историята, а освен това разполагах с тясното сътрудничество на най-близките му хора. Материалът нямаше свършване; проблемът бе да се види колко мога да поема — както буден, така и под хипноза.
Не зная в кой момент престанах да не харесвам Бонфорте. Чапек ме увери — и аз му вярвам — че по него време не ми е имплантирал никакво хипнотично внушение; аз не го бях искал и съм съвсем сигурен, че по отношение на етическата отговорност на лекаря и хипнотерапевта Чапек е добросъвестен до дребнавост. Предполагам, че това е било неизбежно съпътстващо ролята обстоятелство — мисля си дори, че бих се приучил да харесвам и Джек Изкормвача, ако се бях захванал с неговата роля. Погледни на нещата от тази страна: за да научиш една роля както му се полага, за известно време трябва да станеш съответният характер. А човек или се харесва, или се самоубива — трето решение няма.