— Да, господин Бонфорте.
— Това дали ще ви устрои, госпожице Диърдри?
— Иха-а!
— Хубаво. Благодаря, че ми поиска автограф. Капитане, сега можем да тръгваме. Господин комисарю, това ли е нашата кола?
— Да, господин Бонфорте — той престорено огорчено поклати глава. — Опасявам се, че привлякохте един член на собственото ми семейство във вашата експанзионистка ерес. Не е много честно, нали? Да разполагате мамци и така нататък.
— Това би трябвало да ви е за урок да не я пускате в лоши компании… Е, госпожице Диърдри? — и пак започнах ръкостискането. — Благодаря, че ни посрещнахте, господин комисар. Страхувам се, че сега ще трябва да побързаме.
— Да, естествено. Приятно прекарване.
— Благодаря, господин Бонфорте!
— Аз ти благодаря, миличка.
Извърнах се бавно, за да не изглеждам на стереото нервен или неспокоен. Наоколо все още се мотаеха фотографи, пикапът на новините, стереото и така нататък, а също и много репортьори. Бил държеше репортьорите по-далечко от нас; когато се обърнахме да си ходим, той махна с ръка и каза: „Ще се видим после, Шефе“, и пак се извърна, за да говори с един от тях. Родж, Дак и Пени ме последваха в колата. Наоколо беше обичайната за космодрумите тълпа — не толкова голяма, както на някой от земните космодруми, но все пак многобройна. Хората изобщо не ме тревожеха, тъй като Бутройд беше приел имперсонацията — макар и положително тук да имаше неколцина, които знаеха, че аз не съм Бонфорте.
Аз обаче не се оставих да бъда разтревожен от тези индивиди. Те не можеха да ни вкарат в беля, без да се самоизобличат.
Колата беше „Ролс аутлендър“30, херметик, но аз не си махнах кислородната маска, понеже и другите не го сториха. Разположих се на дясната седалка, Родж се настани до мен, Пени — до него, а Дак уви дългите си крака около едно от сгъваемите столчета. Шофьорът хвърли един поглед назад през преградката и потегли.
Родж тихо каза:
— По едно време се разтревожих.
— Няма за какво да се безпокоиш. Хайде, сега, моля ви всички да млъкнете. Искам да си прегледам речта.
Всъщност исках да позяпам марсианския пейзаж; речта я знаех наизуст. Шофьорът пое по северния край на полето, покрай множество складове. Прочетох надписите на търговска компания „Фервийс“, „Дайана аутлайнс“ ООД, „Трите планети“ и „I. G. Farbenindustrie“31. Виждаха се почти толкова марсианци, колкото и хора. Ние, земните плъхове си мислим, че марсианците са бавни като охлюви, пък и те на истина са си такива — но на нашата относителна тежка планета. На родния си свят се носят върху своите основи като камъчета по водата.
Вдясно, на юг от нас, оттатък плоското поле Големият канал се гмуркаше в прекалено близкия хоризонт, без да се вижда оттатъшния му бряг. Право пред нас се намираше Гнездото на Ккках — градче като от приказките. Бях се загледал в него със сърце, замряло от крехката му красота, когато Дак изведнъж се стрелна напред.
Отдавна бяхме оставили зад гърба си движението около складовете, макар една кола да идваше отсреща към нас; аз я бях видял, без всъщност да я забележа. Дак обаче ще да е бил през цялото време на тръни: когато другата кола съвсем наближи, той внезапно смъкна с трясък преградката, която ни отделяше от шофьора, тръшна се на врата му и сграбчи кормилото. Извъртяхме се надясно, минахме на косъм от другата кола, извъртяхме се наляво и едва останахме на пътя. За едната бройка не се утрепахме, защото бяхме отминали полето и тук магистралата вече минаваше по ръба на канала.
Преди два дни в „Айзенхауер“ не бях от особена полза на Дак, но тогава не бях въоръжен и не очаквах неприятности. Него ден все още не бях въоръжен, но се държах малко по-добре. Дак беше изцяло зает с това да управлява колата както се беше протегнал от задната седалка. Шофьорът, който отначало беше изваден от равновесие, сега се опитваше да се пребори с него за кормилото.
Наклоних се напред, увих лявата си ръка около врата на шофьора и забодох десния си палец в ребрата му.
— А си шавнал, а те гръмнах! — гласът принадлежеше на героя-злодей от „Господинът от втория етаж“; репликата от диалога също бе негова.
Пленникът ми изведнъж притихна.
С напрегнат глас Дак попита:
— Родж, какво правят?
Клифтън погледна назад.
— Обръщат.
Дак отвърна:
— Чудесно. Шефе, дръж тоя тип на мушка, докато се прекача — и го стори, още докато говореше — трудна работа, като се вземат предвид дългите му крака и претъпканата кола. Настани се в седалката и щастливо рече: