Въздъхнах.
— Просто да си овладея нервите.
— Нервите ти са съвсем наред. Преди малко не пропусна нито един номер. Горе главата, синко. След два часа ще можеш да потеглиш към къщи и хонорарът ще ти гори джобовете. Вече правим последната обиколка.
— Надявам се. Доста напрегнато беше. Дак?
— Да?
— Ела за малко — излязох от колата и му махнах с ръка да се отдалечи малко с мен. — Какво ще стане, ако сбъркам нещо — там, вътре?
— А? — Дак ме погледна изненадано, а сетне се разсмя — май прекалено искрено. — Нищо няма да сбъркаш. Пени ми каза, че го знаеш като по вода.
— Да, но предположи, че направя гаф.
— Няма да направиш гаф. Зная как се чувстваш; и аз бях така при първото ми самостоятелно приземяване. Само че когато то започна, бях така зает да го направя, че нямах време да го сбъркам.
Клифтън се обади с изтънял от редкия въздух глас:
— Дак! Следите ли времето?
— Време — бол. Повече от минута.
— Господин Бонфорте! — беше гласът на Пени. Обърнах се и тръгнах към колата. Тя излезе и ми подаде ръка. — Късмет, господин Бонфорте.
— Благодаря, Пени.
С Родж си стиснахме ръцете, а Дак ме потупа по рамото.
— Минус тридесет и пет секунди. По-добре да тръгваш.
Кимнах и поех нагоре по рампата. Когато стигнах върха, трябва да са оставали една или две секунди до точното уговорено време, защото щом доближих огромните порти, те се отвориха назад. Поех дълбоко въздух и изругах тая проклета въздушна маска.
И сетне влязох в ролята си.
Независимо колко пъти си го правил, от това първо излизане на сцената, когато завесата се вдига за първа вечер на всяка нова постановка, дъхът ти спира и сърцето замира. Разбира се, знаеш си репликите. Разбира се, вече си помолил директора да отмени представлението. Разбира се, минавал си през всичко туй и друг път. Няма никакво значение — когато за пръв път излезеш там, знаейки, че всички тия очи те гледат, че те чакат да проговориш, чакат те да направиш нещо, чакат може би дори да си забравиш ролята — е, братче, усещаш го и още как. Тъкмо затова са измислени суфльорите.
Погледнах, видях моята публика и ми се прииска да избягам. За пръв път от тридесет години имах сценична треска.
Докъдето ми виждаха очите, напреде ми гъмжеше от членовете на гнездото. Точно пред мен имаше една свободна алея, а от двете й страни — хиляди очи, насадени гъсто едни до други като аспарагус. Знаех, че първото нещо, което трябва да сторя, е бавно да измарширувам по средата на тази алея към отсрещния й край, до рампата, която води надолу във вътрешното гнездо.
Не можех да помръдна.
Казах си: "Слушай, момче, ти си Джон Джоузиф Бонфорте. Бил си тук десетки пъти. Тези хора са ти приятели. Тук си, защото искаш да си тук — и защото те те искат тук. Така че — марш по пътеката. Там там та там! „Ето булката идва!“
Започнах пак да се чувствам като Бонфорте. Аз бях чичо Джо Бонфорте, решил да свърши тази работа безпогрешно — за честта и доброто на моите хора и моята собствена планета — и заради моите приятели марсианците. Поех си дълбоко дъх и пристъпих една крачка.
Това дълбоко вдишване ме спаси; то ме накара да усетя онзи божествен аромат. Хиляди и хиляди марсианци, наблъскани плътно един до друг — замириса ми, като че някой бе изпуснал и разбил цял кашон със „Сластта на джунглата“. Бях така убеден, че го надушвам, че неволно хвърлих едно око назад да видя дали Пени не ме е последвала вътре. Можех да почувствам топлата й длан в моята.
Закуцуках надолу по алеята, като се опитвах да го правя със скоростта, с която един марсианец се придвижва на собствената си планета. Тълпата зад мен се затваряше. От време на време някои хлапета се изскубваха от по-възрастните и хукваха пред мен. Под „хлапета“ имам предвид марсианци след деление, когато масата им е наполовината на масата на някой възрастен, а ръстът им — малко повече от половината на ръста му. Тях никога не ги пускат от гнездото и ние сме склонни да забравяме, че може да има малки марсианци. След делението са нужни почти пет години, за да може един марсианец да стигне истинския си ръст, да възстанови напълно ума си и да си върне всичката памет. По време на този преход той е само идиот, които се учи за малоумен. Преподреждането на гените и последващата регенерация, които са присъщи на конюгацията32 и делението, го изваждат задълго от строя. Една от ролките на Бонфорте беше с лекция на тази тема, придружена от нечий не твърде добър аматьорски стереозапис.
Тъй като са само приветливи идиотчета, хлапетата са освободени от правилата за добро държане със всичко, което следва оттук. Иначе страшно ги обичат.